— Ти имаш ли шофьорска книжка? — сети се да попита Лъки след един ужасно изморителен четиричасов преход с остри завои и главоломна скорост.
— Какво е това? — безгрижно се ухили Олимпия.
Лъки повече не я пита. Облегна се в седалката, затвори очи и отправи молитва за късмет.
Двете събраха деветдесет и четири долара, които намаляваха след всяко спиране. Не можеха да си позволят да отдъхнат в някой от кокетните, привлекателни мотели покрай пътя.
— Когато стигнем в Кан, ще отидем във вилата на леля ми — обяви Олимпия. — Тя не ходи често там. Обикновено седи една седмица през септември. Страхотно е, вероятно ще бъде заключено, но знам откъде можем да влезем. Толкова лета съм прекарала там с бавачки, когато родителите ми нямаха време за мен — тя тъжно се засмя. — Не че нещо много се е променило, но няма да е лесно да ме изритат сега, когато вече съм голяма!
Лъки познаваше това чувство. Докато вечеряха двамата с Джино в апартамента му в Ню Йорк, тя имаше усещането, че той ще се чувства по-щастлив където и да било другаде. В нейно присъствие изпитваше неудобство. Усещаше го. И затова направо онемя — беше някакво подобие на истинската Лъки. Дори не успя да се насили и да го попита къде е Марко.
Почуди се какво ли ще направи Големия татко, когато научи за бягството й. Е, щеше да побеснее. И какво от това? Най-много да я изпрати в друго училище. А тя щеше добре да си размотае задника, докато той получеше бележката й.
Какво толкова лошо имаше в това да опознае бизнеса му? Нямаше никакво намерение да следва предписанията му — училище, колеж, брак. Да си гледа работата. Искаше да бъде като него. Богата. Силна. Уважавана. Искаше хората да подскачат, когато им нарежда — по същия начин, както правеха за него.
— Добре се движим — констатира Олимпия със звънък глас и натисна до дупка газта по тясното шосе, изсечено сред скалиста местност. — Току-що подминахме околовръстния на Сен Тропе. Още един час и сме там.
Лъки избърса потта от челото си с ръка. Беше едва май, но обедното слънце припичаше, а те бяха директно подложени на изгарящите му лъчи в малката открита кола.
— Обзалагам се, че воним на пот! — засмя се тя. — Две малки смърдящи девственици!
— Я се коригирай! — каза Олимпия.
— А?
— Щях да ти кажа, като пристигнем. Нали знаеш, лежиш си до басейна, пийваш си бяло вино и тъй нататък…
— Искаш да кажеш… че вече си го направила?
Самодоволна усмивка плъзна по сладострастните устни на Олимпия.
— Уха!
Лъки напористо се извъртя към нея.
— Кога? С кого? Как беше?
Олимпия изви волана, за да избегне камък на шосето.
— Ужасно! — сбърчи нослето си тя. — Послушай съвета ми — продължавай с „почти“. Така е много по- весело.
Както беше очаквала Олимпия, вилата на леля й беше заключена, капаците на прозорците бяха затворени. Кацнала високо сред хълмовете над Кан, къщата се гушеше сред великолепна цветна градина от мимози и жасмин.
Олимпия изскочи от колата, отвори огромната порта от ковано желязо и подкара колата по алеята. Спря точно пред боядисаната в бледорозово вила.
— Готино е, нали?
— Фантастично е — възхити се Лъки. — Сигурна ли си, че тя няма да има нищо против, ако разбием вратата и се настаним.
— Тя няма да разбере, душичке! — отвърна мъдро Олимпия. — Всъщност тя би била против само ако „Баленсиага“ или „Балмен“ фалират. Болна е на тема мода и тоалети.
После Олимпия демонстрира своя специален начин за влизане. Изкатери се по една праскова до височината на втория етаж и отвори с лек бърз удар дървения капак, чийто райбер отдавна беше счупен, натисна прозореца, отвори го и се прекачи през перваза.
Лъки чакаше търпеливо пред вратата. След няколко минути Олимпия вече отключваше входната врата с ключа от резервната връзка, която държаха в къщата.
— Добре дошла във вила „Щастливи дни“! — изкикоти се тя.
Къщата беше построена във френски стил с гръцки пари. Повечето от мебелите бяха покрити с калъфи, за да не се прашат, но тук-там имаше открито канапе с лека памучна дамаска, една полирана масичка… От тавана висяха паяжини.
— Казах ти, че леля ми използва къщата само седмица през годината — обясни Олимпия. — Няколко дни преди това идват от една фирма и почистват. Разбираш ли, можем да останем с месеци. Никой няма да се сети да ни потърси тук.
Лъки нямаше намерение да попада в списъците на безследно изчезналите, обявени за издирване. Може би няколко седмици, да. Но месеци? Джино щеше да се побърка от тревога, да не говорим за леля Дженифър и чичо Коста… За Дарио дори не смееше да си помисли. Трябваше да му пише. Все се канеше да го направи, но винаги си оставаше само с добрите намерения.
— С кого го направи? — попита нетърпеливо тя.
— С едно гадно, отвратително, дребно френско копеле. Комунистче. Постоянно ми говореше глупости — че баща ми трябвало да бъде ликвидиран, че не разбирам нищо от живота. Една нощ го вкарах тайно вкъщи, той веднага сви сребърния пепелник и отказа да правим „почти“. Беше ужасно. Измърлях с кръв коженото канапе в кабинета на татко. Направо ми прилошава, като си помисля. Благодаря на Бога, че ти се обади на другия ден. Нямаше да мога да продължа с уроците по руски и да се срещна пак с него.
Докато се свечери, успяха да почистят и подредят вилата по свой вкус.
— Ще използваме само една стая — реши Олимпия. — Така ще ни е най-лесно да почистим, преди да си тръгнем.
Лъки избра за най-подходяща просторната стая в приземния етаж, съседна на кухнята. Беше обзаведена с две ниски, удобни софи, масичка за игра на карти, с тапициран плот със зелено сукно и три огромни кресла.
— Хайде да се настаняваме — обяви Олимпия.
— Колко му е! — заяви Лъки.
Имаха общо два малки сака с дрехи и тоалетни принадлежности. Разопаковаха багажа и бяха настанени.
В кухнята завариха хладилника пращящ от вина, бира и разхладителни напитки. В бюфета откриха пакети чипс, кутии с ядки и двайсет и четири консерви с риба тон.
— Можем да си организираме истинско угощение — възкликна Лъки.
— А, не, — заяви Олимпия, — не и тази вечер. Тази вечер ще си замъкнем задниците в града и ще си хапнем както трябва. Привижда ми се омар с майонеза… Мм… вкусно, нали?
— Но ние нямаме пари?
Олимпия се ухили дяволито.
— Лъки, ти си наистина умна, на понякога си то-о-лкова тъпичка! На кого са му притрябвали пари, когато има на разположение чудесно младо тяло?
Престижният филмов фестивал в Кан беше към края си. Звездите бяха отлетели, аутсайдерите бяха останали. Неуспели мошеници, които отчаяно продължаваха да търсят някаква сделка. Продуценти без късмет, без нищо в снимачните си програми. Псевдоактриси — на практика неудачници — с големи цици и фалшиви усмивки.
Уорис Чартърс беше един от представителите на продуцентите кутцузлии. Беше пристигнал в Кан с развети знамена — неговите уникални и обещаващи идеи и собствености. Претърпя пълен провал.
Собственост номер едно — Пипа Санчес. Отракана и хитра мексиканска актриса, играла главни роли в
