няколко много успешни испански продукции през петдесетте години. Беше четирийсетгодишна, въпреки че настояваше, че е на трийсет и пет — но наистина изглеждаше на трийсет и пет. Уорис обаче знаеше действителната й възраст. Беше си свършил домашното върху госпожица Санчес, когато за първи път се бяха срещнали в Мадрид.
Тя беше успяла да се присламчи до него на едно парти.
— Господин Чартърс, гледах Целуни и убий. Много го харесах. И аз имам сценарий, който знам, че ще ви очарова.
Целуни и убий. Единствената му слава. Направен в Париж през петдесет и девета за седемстотин хиляди долара, досега филмът бе събрал в касите шестнайсет милиона. Щастлива случайност. Всичко останало, до което се докоснеше, се превръщаше в долнопробен боклук.
Собственост номер две — сценарият на Пипа Санчес. Бързо, напрегнато действие, пълно с насилие. С работно заглавие Убийствен изстрел. История за гангстер през двайсетте и трийсетте години. Убиец със златно сърце.
Уорис считаше, че е истинска златна мина. Всъщност триковете бяха евтини и елементарни, но щеше да стане филм за милиони. След двайсет и три години в бизнеса Уорис много добре предусещаше бъдещия успех.
— Чий е този сценарий? — попита я той.
— Мой — властно каза тя. — Аз поръчах да го напишат. Аз го притежавам. Имам договор с автора, който ми преотстъпва правата си.
— И какво ще ги правиш тия права? Продаваш ли ги? — внимателно подпита Уорис, като се стараеше да не проличи колко силно е заинтересуван.
— Не — решително отрече Пипа. — Искам да играя главната роля във филма. Женската роля е написана специално за мен.
Сигурно, но преди двайсет години, помисли цинично Уорис. Но тъй като тя беше готова да му преотстъпи сценария срещу… нищо, и тъй като той можеше да я използва много успешно, пропусна да й каже, че тя по никакъв начин не става за главната роля.
И така, заминаха за Кан. Уорис Чартърс с двете негови многообещаващи собствености… А единственият интерес, който успяха да предизвикат, беше през нощта, когато се сбиха пред очите на всички в хотел „Карлтън Терас“.
Сега Уорис седеше пред чаша перно в „Синия бар“ на улица „Кроазет“ в Кан и размишляваше върху лошия си късмет. Беше на трийсет и две години. В миналото детето-чудо на киното, което на тринайсет години изгуби гласа си и погрозня до неузнаваемост. На двайсет и пет стана продуцент на Целуни и убий и се върна в Холивуд със славата на детето-чудо. След два провала замина за Европа, ругаейки всички филмови столици. Там — разорен и дрогиран — се ожени за богата, седемдесет и две годишна вдовица испанка. Когато тя почина година след това, семейството й го изхвърли от къщата само с калъпче сапун за изпроводяк. Това беше единственият му кяр от този брак по сметка.
Уорис тихо подсвирна. Не повярва на очите си. Две котенца, две изящни, неземни същества се приземяваха в ореол от обещания… с бял лъскав „Мерцедес“. Блондинката веднага грабна окото му. Цици като за световно. Златна коса, разпиляна по гърба. И толкова палави къси панталонки, че бузките на прелестното й дупенце се излагаха на показ. Приятелката й на пръв поглед не можеше да се сравнява с нея. Впити изтъркани дънки и тениска. Високо, стройно и стегнато тяло. Смолисточерни къдрици, които закриваха лицето.
Уорис не се колеба. Избра за себе си блондинката. И той имаше право на малко удоволствие.
Проследи момичетата с поглед, докато те излязоха от колата и с небрежна походка тръгнаха към ресторанта. Инстинктът му показа, че само чакат някой да ги забърше.
Когато доближиха масата му, той бързо скочи на крака и с ученическия си френски ги попита дали имат нещо против да седнат при него.
Мургавата му отговори на чист френски. Каза, че имат среща, но докато чакат… е, ще приемат компанията му.
После блондинката й каза нещо на английски. Тогава Уорис зарадван възкликна:
— Американки ли сте? И аз съм американец.
Поръча перно за всички и се запита имат ли пари. Бяха му останали само петдесет долара. Последните. Но в джоба си имаше скъпоценна трева. Ако успееше да ги изкуши да си купят…
Хм, мислеше си Лъки, не е лош. Нито добър. Но не е нейният тип. Това беше истински късмет за нея, защото веднага разбра, че си пада по Олимпия. Май беше вярно, че изисканите мъже предпочитат блондинки. Но на кого пък са му притрябвали изискани мъже!
Огледа Уорис Чартърс с присвити очи, докато той опита номера си с Олимпия. Висок, слаб, много симпатичен, ако харесваш мъже със сламена коса, подли зелени очи и безцветни мигли. Откровено казано, изобщо не й хареса. Тя харесваше мургави мъже… силно мургави… колкото по-мургави, толкова по-добре. Като Марко. Великолепният мръсник Марко. Със замислените очи и мъжествената осанка.
Отпи от перното, което й заприлича на някакво отвратително лекарство. Запита се дали някой ще се сети да заговори за ядене. Олимпия изглежда беше забравила кулинарните си мечти за рибни специалитети и пресен омар с майонеза.
— Хей — реши да поеме инициативата Лъки. — Умирам от глад. Няма ли да хапнем нещо?
— Вярно бе — веднага се съгласи Олимпия. — Да си призная, и аз изпитвам глад. Кое е най-добро тук, Уорис?
Той хвърли кратък, но убийствен като куршум поглед към Лъки. Защо й трябваше на тая да си отваря устата, че е гладна? На кого въобще му беше притрябвала храна? По-скоро кой, по дяволите, можеше да си я позволи?
Наведе се интимно и свойски към Олимпия.
— Имам нещо много по-добро от храна в джоба си — прошепна той.
Малките й очички светнаха.
— Така ли?
— Първо качество трева. Защо аз и ти да не…
— И Лъки!
— Е, добре де, и Лъки. Защо да не намерим някое хубавичко, тихичко местенце и да не се позабавляваме?
На Олимпия й идеше да пляска с ръце от радост. Ето мъж, който й беше присърце.
— Къде?
Уорис започна бързо да обмисля. Беше се преместил от хотел „Мартинес“ преди два дни, за да спести пари. Малката стая, която бе наел в долнопробен пансион в един отдалечен квартал на Кан, едва ли беше подходяща за целта. И плажът не беше най-доброто разрешение.
— Вие къде сте отседнали?
Олимпия изобщо не губи време в колебание. Лъки едва повярва на ушите си, когато я чу да казва:
— Имаме вила сред хълмовете. Ако искаш, можем да отидем там.
Какво стана с тайната им? „Няма да казваме на никого къде сме отседнали“, беше казала Олимпия по време на пътуването им. А сега, няма и половин час от пристигането им, тя канеше този Уорис Чартърс във вилата. Олимпия май се оля!
— Страхотно! — моментално прие поканата с горещ ентусиазъм Уорис и махна на сервитьора за сметката. — Да тръгваме.
Пипа Санчес критично се огледа в огледалото. Повъртя се, за да се види отвсякъде. Накрая остана доволна от себе си. Виждаше огледалния образ на това, което беше свикнала да вижда през целия си живот. Съвършенство. Мургава кожа. Гарвановочерна коса. Стройна, сексапилна фигура. Можеше и да е на четирийсет и две, но все още беше съвършена. Нямаше бръчки, кожата й беше свежа и опъната. Никакъв издайнически признак за бавно, но неумолимо напредващата възраст. Тогава защо, по дяволите, не беше голямата, великата филмова звезда?
Защо?
Защото тъпанарите, които държаха филмовата индустрия в ръцете си, никога не й предлагаха добри
