След разговора с баща си Дарио развълнуван затвори телефона. Новината беше невероятна! Направо щура идея! Как досега не се беше сетил сам да избяга? Мразеше училището. С всеки ден престоят му тук ставаше все по-непоносим и по-непоносим. Само да знаеше къде е избягала Лъки, щеше моментално да замине при нея. Но той не знаеше. Нямаше никаква представа къде може да е отишла. Обезсърчен се върна в клас.
Учителят му по история на изкуството — Ерик — го попита:
— Всичко ли е наред, Дарио?
— Да, сър.
— Сигурен ли си?
— Да, сър.
Момчето, което седеше на чина зад Дарио, го подигра.
— Да, сър — имитира гласа на Дарио и се изхили.
Дарио не му обърна внимание. Беше се научил да не забелязва какво правят другите момчета. Беше се научил, че едно безстрастно отношение към всичко му дава предимство. Беше хиляди пъти по-защитен, отколкото постоянно да реагира и да налита на бой.
Учителят се приближи до чина му и заразглежда скицираната с въглен рисунка на Дарио. Голо мъжко тяло. Плувец.
— Хм, не е лошо, Дарио — някак неопределено изказа одобрението си той. — Съвсем не е лошо. Остани след часовете. Искам да поговоря с теб.
— Да, сър.
Джино не пропусна нито една възможност. Обмисляше и отхвърляше вариант след вариант. Представи си Лъки, пътуваща на автостоп за Калифорния — високо стройно момиче с впити изтъркани дънки и прилепнала тениска. Представи си как някакъв тип, шофьор на камион, я качва в кабината. Представи си борбата, изнасилването… Представи си безжизненото тяло на дъщеря си да излита от камиона и да пада в канавката край пътя.
Беше едва на петнайсет. Детенцето на тате. Тежко и горко на копелето, което се опиташе само да я пипне с пръст…
Дженифър и Коста бяха неотлъчно край него. Дженифър се суетеше, истински загрижена и бдеше над него като квачка — дали се е нахранил, успокояваше го, че Лъки е жива и невредима.
— Тя е като теб, Джино, скъпи. Може сама да се грижи за себе си.
— Тя е дете, Джен.
— Грешиш, не е дете. Достатъчно голяма е. Чувствам, че е добре. Знам го.
Джино не можеше да бъде убеден с някакви си женски предчувствия. Реши, че трябва сам да се срещне с Олимпия и да говори с нея. Искаше лично да се убеди, че тя не знае къде е Лъки.
Майката на Олимпия междувременно беше заминала на някакво пътешествие по море, но секретарката й му даде телефонния номер на къщата в Париж. Звъня през целия ден, но никой не вдигаше слушалката. Накрая, с безброй прехвърляния, издири бащата на Олимпия — в Атина. Свърза се с него. Господин Станислопулос не беше особено любезен, Джино безцеремонно беше прекъснал важна делова среща.
— Олимпия е в Париж — каза кратко той. — Ще й се обадя и ще й поръчам да се свърже с вас.
— Благодаря — каза Джино и със същата безцеремонност поръча: — Колкото по-скоро го направите, толкова по-добре.
След часовете Ерик, учителят на Дарио, каза на момчето:
— Забелязвам, че не се чувстваш добре тук. Много си… различен.
— Такъв съм — дръзко му отговори Дарио. — Различен от онези дребни нищожества.
— Прав си. Виждам го. Ти си… по-чувствителен. Интелигентен.
Дарио никога не беше мислил за себе си с такива определения — нито че е чувствителен, а още повече, че е интелигентен. Но побърза да се съгласи.
— Да, сър. Мисля, че съм такъв.
— Разбрах го — тихо каза Ерик. — Почувствах го още първия път, когато те видях.
Без да знае защо, Дарио внезапно изпита неудобство. Ерик се беше вторачил в него по един особен начин.
— Ти си като мен — продължи Ерик. — И аз бях… различен в училище. Момчетата ме мразеха, защото обичах изкуството… хубавите книги… изтънчените неща в живота…
— Наистина ли? — въпросът беше зададен само привидно, колкото да не мълчи. Всъщност Дарио изобщо не се интересуваше от живота на Ерик. Дори беше отегчен от приповдигнатите му глупости.
— Каня те да прекараш някой от уикендите в моя дом — небрежно подхвърли Ерик. — Ще приемеш ли? Забелязах, че никъде не пътуваш в края на седмицата. Можем да прекараме добре, убеден съм, че ще се забавляваш.
Дарио се замисли върху евентуалната перспектива да се забавлява с Ерик. Учителят беше млад, едва ли имаше и двайсет и пет годишен. С пясъчна на цвят коса, нисък, набит, с воднисти сиви очи.
— Какво ще правим? — поиска някакво уточнение той.
— Каквото пожелаеш. Можем да отидем на кино или да поиграем боулинг. Можем да поплуваме, да хапнем някъде нещо изтънчено… Е, какво ще кажеш?
— Ами… — колебанието му се стопи. — Защо не?
Ерик се усмихна.
— Защо не наистина! Само че това трябва да остане наша тайна. Няма да казваме на никого. Нали знаеш, правилник на училището и разни подобни.
Дарио се ухили. Изведнъж се почувства важен и харесван. Ерик не канеше на гости кого да е.
Точно след двайсет и четири часа Димитри Станислопулос позвъни по телефона на Джино.
— Имаме проблем — кратко, със стегнато гърло каза той.
О, така ли? И кога изведнъж стана „имаме“?
— Да?
— Олимпия е изчезнала от Париж. Взела е една от колите ми и е издимяла.
Джино не успя да сдържи дълбока въздишка на облекчение. Почувства се по-добре. Сега поне знаеше, че Лъки е с приятелка.
— Тя е буйно момиче — продължи уморено Димитри, — неконтролируемо. Същевременно лесно се поддава на влияние. Очаквам, че заедно с вашата дъщеря Лъки…
— Имате ли някаква представа къде може да са отишли? — прекъсна философиите му Джино.
— Не, никаква. Веднага обаче поръчах да издирят колата. Надявам се, че скоро ще ги открият.
— Аз също. Ако вашата съпруга не беше толкова категорична, че Олимпия е в Париж…
Господин Станислопулос на свой ред го прекъсна:
— Моята бивша съпруга вярва на всичко, което Олимпия й казва. Пък и не само на нея. Искам да се срещнем. Колкото е възможно по-скоро.
— Аз също.
Приключиха разговора с уговорката да се срещнат в Париж. Още на следващия ден.
— Ще бъде добре да дойдеш с мен, Джен — помоли Джино Дженифър. — Няма да мога да се справя сам с нея.
— Трябва сам да се справиш — отговори Дженифър. — Тя е твоя дъщеря. Трябва да се сближите, преди да е станало късно. Сега е моментът. Поговори с нея, опознай я… Разбери защо го е направила.
Добре. Щеше да опита. След всички неприятности, които му струпа върху главата, щеше да опита.
Лъки, 1966
Как така стана, че Пипа Санчес се залепи за тях? Предната вече тя беше зарязала боливийския бижутер, беше събрала багажа си от хотела в малка чанта и се беше метнала в мерцедеса на път към вилата.
— Имаш ли нещо напротив? — мило беше попитала тя Олимпия, настанила се удобно на седалката. —
