Като по чудо Уорис престана да се мята в ръцете на мъжете и да крещи. Само се отърси и започна да оправя дрехите си.
— Пипа — изгъгна плахо той, — щях да ти се обадя.
— Ама разбира се — с убийствен сарказъм каза тя, — и президентът щеше да ми се обади от Вашингтон.
Този път не издържаха нервите на Олимпия. Стана, прегърна стъписания Уорис и го попита покровителствено:
— Коя е тая жена, мили?
Пипа насочи вниманието си към нея — един сразяващ поглед.
— Не знаех, че си започнал да вкарваш ученички в леглото си, Уорис. — подигра го тя. — Всички големи момичета ли разбраха какъв некадърен лайнар си, а?
— Пипа, искам да те запозная с Олимпия Станислопулос — гърлото на Уорис беше стегнато, но все успя да овладее гласа си, — от фамилията Станислопулос.
— Оу!
Уорис вече беше включил на скорост. Мигновено се обърна към Олимпия, която седеше като втрещена.
— Олимпия, миличка, искам и ти да се запознаеш с Пипа Санчес, моя съдружничка в бизнеса и приятелка.
А аз какво съм? Боклук за изхвърляне?, помисли си Лъки безучастно. Но едновременно с това й беше забавно да наблюдава сцената. Изпита истинско удоволствие да види гадния Уорис натикан в чувал с лайна и здравата вързан.
— Щом всички те са твои приятели, Пипа, скъпа — внезапно изгърмя мъжът с прошарената коса, който досега не беше казал дума, — защо да не отидем някъде заедно и да пийнем нещо?
„Вю Коломбие“ беше голямо заведение, разположено на брега на морето в Жуан ле Пен. Наподобяваше пещера, с просторен дансинг и оркестър с джаз-музиканти. Лъки веднага го хареса. Време беше и тя да се позабавлява! Щом видя момчетата и мъжете, с които беше пълно заведението, реши, че тази нощ ще се превърне в нейната нощ. Докато Олимпия и Уорис само дето не се бяха чукали и в ушите, тя дори не си беше позволила едно „почти“. Трябваше да навакса и да изравни резултата.
Пипа и Уорис започнаха сериозен разговор. Олимпия пърхаше с мигли към боливийския приятел на Пипа. Нямаше кой да я спре. Лъки бавно прекоси полутъмната зала и тръгна към тоалетната. Някъде по средата към нея се насочи симпатично момче с впити дънки и я заговори:
— Ти американка? — ухилен я попита той.
Тя също се ухили и кимна в отговор.
— Танц? — той посочи с ръка към дансинга, препълнен с лудо въртящи се двойки.
— С най-голямо удоволствие.
Нещо човъркаше Пипа. Тя разговаряше делово с Уорис за скъпоценния си сценарий, но имаше нещо, нещо, което се въртеше в главата й.
— Само да успея да докопам нейния старец — говореше през това време убедително Уорис, — представяш ли си? Знаеш ли колко мангизи има фамилията Станислопулос?
Най-неочаквано Пипа го попита:
— Кое е другото момиче? Мургавата приятелката на Олимпия?
— Мани я тая, не й обръщай внимание. Жива мъка е.
— Коя е?
— Откъде да знам. Досадница. Съученичка на Олимпия или нещо такова. Защо питаш?
Пипа поклати глава.
— И аз не знам. Нещо в нея… изглежда ми позната…
— Да бе, хипарка като милион други…
Пипа само кимна с притворени очи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. После тръсна глава и попита:
— Кога смяташ, че ще се видиш с бащата на Олимпия?
— Скоро предполагам. Но трябва да пипам умната, за да не объркам нещо.
Пипа се обърна и очите й откриха тъмнокосото момиче, което танцуваше бясно на дансинга. Какво имаше в нея?
— Чукаш ли се с тая Олимпия? — осведоми се тя. Връзката й с Уорис винаги беше поставена на делова основа. Винаги. С изключение на една пиянска нощ — всъщност на втория ден от филмовия фестивал, когато и двамата бяха обнадеждени, че работата им е потръгнала. Ебането не я разочарова, но съвместният им бизнес се оказа пълен провал. И двамата не направиха дори опит да го повторят.
— Не, бе — саркастично изплю Уорис, — само си стоя горе във вилата и паса трева. Разбира се, че я чукам.
— Много е малка. Откъде си сигурен, че баща й ще хареса идеята?
— Дойде ли времето да се срещна с татенцето, той просто няма да има избор. Навярно ще се оженя за нея. Как ти се струва, а?
— Май… — но тактично замълча.
Олимпия се връщаше на масата с боливийския бижутер, който я бе поканил да я разведе наоколо, за да разгледа заведението.
— Къде е Лъки? — попита тя с досада. Явно не понасяше горещината, защото се пльосна на стола и започна да си вее с ръка, за да се разхлади.
— Коя? — едва не подскочи Пипа.
— Лъки. Приятелката ми.
Ето, това е! Точно така! Ама разбира се! Вече знаеше защо лицето на момичето й се беше сторило познато. Лицето на Джино! Джино Сантейнджело! А момичето трябваше да е неговата дъщеря. Друго просто не беше възможно. Колко момичета на този свят се казваха Лъки? Пипа и сега ги виждаше пред очите си — солидния златен комплект гребен и четка, който Момчето беше купил за бебето на Джино с гравираното име Лъки Сантейнджело!
Преди петнайсет години! Господи! Уорис си мислеше, че гласи нещо с момичето на Станислопулос. Само да знаеше…
Лицето на Пипа грейна.
— Уорис — весело предложи тя, — да празнуваме! Поръчай шампанско. Мисля, че тази нощ ще се превърне в най-важната нощ за всички ни.
Джино, 1966
Джино не можеше да си намери място от ярост. Дъщеря му я нямаше вече четвърти ден. Беше отпътувал и посетил училището, откъдето Лъки беше офейкала, беше прочел бележките й, беше заплашил директорката…
После се върна в Ню Йорк и започна да чака.
В къщата в Бел Еър хората му също очакваха появяването на Лъки. Когато на всички им стана ясно, че тя няма да пристигне, Джино сам се зае с разследването. Замина отново в училището. Този път с Коста. Разпитаха съученичките й, но от обясненията им само разбра, че Лъки не е имала приятелка сред тях. Директорката беше извън себе си от възмущение. Каза му със смразяващ тон, че ще уведоми полицията. На Коста му трябваха цели два часа, за да я убеди, че подобна мярка няма да реши проблема. Всъщност не красноречието му, а обещаното солидно дарение за фонда за нова училища сграда свърши работа.
После Джино успя да издири и лично да се срещне с майката на Олимпия — най-добрата приятелка на Лъки. Тя го увери, че дъщеря й е в Париж и усилено изучава руски език… Самата тя изобщо не знаеше за изчезването на Лъки.
След това се обади на Дарио с надеждата, че синът му може би знае нещо, но отново удари на камък.
