— Научи я да кара, мило мое котараче — помоли Олимпия новопридобития си любим.
Уорис действаше внимателно. Не трябваше да прибързва и да направи грешен ход. През трите дни във вилата се беше убедил, че тя е наистина много богато момиче. Беше научил и фамилията й — Станислопулос. Име, сравнявано с това на Онасис. Освен това беше много палава. И след като бе преодолял първоначалното й отвращение към ебането, тя беше започнала да подскача в леглото и да се нахвърля лакомо върху него като индианец към уиски. Учеше я на всичко, което сам знаеше, а тя поглъщаше жадно уроците му. Естествено присъствието на приятелката й пораждаше някои неудобства. Той не харесваше Лъки. Тя пък не харесваше него. Да я научи да кара, щеше да е един чудесен начин да се отърве от тая досадница.
Лъки усвои техниката на управление още през първия половин час. Изпълнена с увереност, тя откара Уорис обратно във вилата, остави го и седна сама зад волана. Откри, че страшно си пада по шофирането. Усещането за ускорение при натискане педала на газта беше наистина откритие. Тръгна с колата в източна посока, към Италия, и стигна Сан Ремо. Там паркира и се разходи няколко часа. После се върна обратно във вилата по крайбрежния, лъкатушещ път. Влезе в къщата в полунощ в приповдигнато настроение.
Олимпия и Уорис танцуваха бясно под звуците на румба от радиото. Олимпия беше по бикини и високи токчета. Уорис беше прилично облечен в широк летен панталон и риза. Танцуваха сериозни. Големите гърди на Олимпия се полюшваха апетитно, демонстрираха цялото си великолепие. И двамата бяха дрогирани. Уорис беше свил последната от своите цигари с „Акапулко Голд“ и марихуана.
— О, ти си се върнала — изкикоти се Олимпия. — Мислехме да се издокараме и да се спуснем до казиното. Искаш ли да дойдеш с нас?
— И още как — побърза да се съгласи Лъки.
— Тогава се преобличаме! Сигурна съм, че леличка има в гардероба си нещо, което ще ни свърши работа.
Пипа Санчес беше бясна. Не стига, че Уорис Чартърс изчезна, но отмъкна със себе си и шестте ксерокопия от любимия й сценарий. Направо ужас! Заради това заслужаваше да му се резнат ташаците!
Пипа реши да остане в Кан, докато не го намери. Подлецът се криеше някъде. Вероятно се спотайваше, докато се увери, че е заминала, за да може безпрепятствено да присвои скъпоценната й собственост. А щом веднъж беше постъпил като боклук, значи въобще си беше боклук. Трябваше да го надуши досега. Момчето я беше учило: „Винаги надушвай опасността, когато те доближава. Така ще можеш да я избегнеш.“ Как обаче се беше случило така, че той самият не можа да надуши опасността…
Всичко да върви на майната си! Пипа облече най-впитата, най-сексапилната си червена рокля. Дръзко излезе в града с един боливийски бижутер, с когото се беше запознала. Ако той беше толкова богат, колкото изглеждаше, навярно можеше да се заинтересува от нейния сценарий и да инвестира във филмовата продукция.
Облечени от глава до пети в дрехи на лелята, Олимпия и Лъки седяха в белия „Мерцедес“, който с рев хвърчеше по улиците на Кан, управляван от Уорис.
— И аз трябва да се преоблека — каза той. — Ще ви оставя двете в „Синия бар“ и ще се върна след десет минути.
— Защо да не дойдем с теб?
— Защото така е по-добре.
Нямаше никакво намерение да им позволи да видят долнопробната дупка, в която беше отседнал. Освен това искаше да си събере партакешите и да натовари двата куфара в багажника на колата. Искаше максимално да се възползва от създалата се ситуация.
— Добре де — сърдито каза Олимпия. — Но ако видя някой по-готин от тебе, не очаквай да ме завариш тук, когато се върнеш.
— Десет минути. Наблюдавай я, Лъки.
Лъки слабо се усмихна, по-скоро само разтегна устни. Да наблюдава Олимпия! Господи! Щеше сама да грабне първия що-годе приличен тип, който се залепеше за тях и да накара Олимпия да напъха езика си в гърлото му. Само и само да се отърве от тоя мухльо, когото намразваше все повече и повече.
Той ги настани на една маса, поръча им пиене и изчезна.
— Хей — каза Лъки, — виждаш ли оня, ей там? Не сваля поглед от теб.
Олимпия веднага налапа въдицата.
— Къде? — попита бързо тя и изпъчи гърди.
Джино, 1966
Джино лежеше в голямото кралско легло в спалнята на своя апартамент в „Мираж“ и гледаше как момичето се облича. Беше много слаба. С дълги крака, кокалести рамене и тъничка талия. Не разбираше защо е избрал точно нея. Въобще не беше неговия тип.
Докато нахлузваше роклята си, тя обърна глава към него и го погледна право в лицето. Така загледана, оправи деколтето и придърпа гънките върху малките си гърди.
— Беше чудесен — каза с тих, доволен глас. — Кога ще те видя пак?
Едва сега се сети защо я беше избрал. Имаше нещо особено в сините й очи, нещо тъжно, невинно… И вече не толкова невинно, когато я обладаваше в леглото. Беше пълзяла върху него — навсякъде. Пръстите и устните й бяха като нашествие на мравки, а горещият й език беше облизал всеки сантиметър от тялото му.
Жени. Бяха се променили. Той не беше целомъдрен, о не, дори не претендираше. Но техните сексуални претенции ставаха все по-свободни и… нелепи. Една такава алчна жена можеше да ликвидира и най- тръпнещия в очакване надървен хуй.
— Ето, вземи — каза той и й подаде плик, който взе от чекмеджето на нощното си шкафче. — Това е за теб. Купи си някакъв малък подарък.
— О! — възкликна тя, след като деликатно претегли плика, като го премести от ръка в ръка. — Нямаше нужда.
Знам, че нямаше нужда, помисли си той. Но за мен има. Защото така ще се отърва от теб без никакви усложнения.
— Е, вземи ги, забавлявай се — великодушно каза той.
Тя се облече напълно и застана до леглото. Цялата излъчваше очакване. Но той искаше само едно — по-бързо да си тръгне.
— Виж, още не е късно, а си много красиво момиче. Ще се обадя на моя управител да ти запази маса за нощното шоу на Тайни Мартино — за сметка на заведението, разбира се, приеми го като подарък от мен. Ще ти хареса. Можеш да поканиш някой приятел.
Веднага щом тя излезе, Джино стана, направи малко физически упражнения, взе си душ и грижливо се облече. После позвъни на Марко по специалната вътрешна линия.
Марко се появи точно след три минути. Едно от най-добрите му качества беше, че винаги, когато го потърси, е под ръка. Заедно с безусловната му лоялност, която не можеше да се купи с никакви пари. Марко беше повече от роднина. Това означаваше много за Джино. Неотдавна го беше издигнал в управител на „Мираж“. Искаше да бъде най-добрият. Когато дойдеше време, щеше да остави „Маджириано“ в ръцете на Марко.
— Какво ново? — попита Джино.
— От всичко по малко. Тайни Мартино проигра заплатата си на рулетката. Японският бизнесмен вече ни дължи седемдесет и три бона. Изпратих четири проститутки в апартамента на съдията — точно както ти нареди. Нормална нощ.
Джино се усмихна доволен. Освен разнообразните му бизнес интереси, свързани с хотела, „Мираж“ беше любимото му място. Тук се чувстваше най-добре и най-спокойно в Лас Вегас.
— Съпругата на сенатор Ричмънд нанесе ли се вече?
— Още не. Апартаментът е готов. Всичко останало е уредено — четири дузини жълти рози, най-добрият професионален тенисист ще бъде в готовност утре през целия ден.
