— Добре.
Все пак стана му приятно, когато се увери, че за Бети Ричмънд ще се погрижат добре. Забавляваха го и бдяха над него като кралска особа в нейното имение в Джорджтаун и сега искаше да се реваншира. Дали му се искаше да спи с нея, или не — това беше съвсем отделен въпрос. Физически тя не му допадаше. Но в леглото, с ония силни крака, обвити около тялото му, оная пулсираща мускулеста катеричка… Исусе Боже! Получаваше ерекция само като се сетеше за това. И толкова скоро след мъничката госпожичка — Как-Й- Беше-Името. Не беше зле за мъж, който след две седмици навършваше шейсет години.
Бети Ричмънд беше посрещната като кралица. Синът й Крейвън се суетеше около нея.
Влязоха в апартамента, предшествани от носачите с петнайсет куфара.
— Хм — изсумтя тя, докато обикаляше из стаите и отваряше прозорците. — Най-голямата безвкусица, която съм виждала някога.
— Да, майко — съгласи се Крейвън. — Безвкусица.
— Просто вони на вулгарност.
— Права си.
— Златни кранове, представи си!
— Ужас!
— Е, какво друго можеше да се очаква…
— Тя пристигна — обяви Марко.
Джино кимна. Беше пристигнала един ден по-късно, но все пак беше дошла.
— Какво прави?
— Играе тенис. Разби професионалиста като коте в дирек.
— Шегуваш се!
— Има удар за милиони!
Джино се засмя.
— Съобщи й от мое име, че я каня на вечеря. Може да дойде тук в шест и половина.
— Добре, шефе.
След малко Марко се върна. Съобщи на Джино, че госпожа Ричмънд е благодарна за любезната покана, но вече имала уговорка за вечерята. Затова предлага да се срещне с него по-късно, например в десет.
Джино побесня. Тя пристигаше тук да му иска услуга и си позволяваше да го разиграва. Направо не беше за вярване!
— Кажи на госпожа Ричмънд, че в десет часа не е удобно — строго каза той. — Ако иска, в единайсет.
Марко излезе и отново се върна. Госпожа Ричмънд приела. Единайсет часа. В нейния апартамент.
— Добре — изстреля Джино, — но не в нейния, а в моя апартамент.
Бети Ричмънд пристигна в дванайсет и пет. Атлетична, със слънчев загар. Беше облечена в синя рокля, а пухкавата й коса беше сресана назад и прихваната със синя панделка.
— Извини ме за закъснението — с разиграно съжаление започна тя, — но тук е фантастично. Просто не знаеш на кого можеш да попаднеш.
Той кимна и хвърли многозначителен поглед към часовника си.
— О, надявам се, че не съм те накарала много да чакаш — този път в гласа й се прокраднаха нотки на загриженост. — Не е ли много късно да обсъждаме служебни въпроси? Не би ли предпочел да се видим утре, на закуска?
— Не, не е късно — рече Джино. — Говорих с Тайни Мартино и той ми каза, че може би — точно така се изрази, представи си — може би ще го направи.
— О, сигурно ще го направи — безгрижно каза тя.
— Казах може би…
— Няма значение. Ще го направи. Тази вечер се видях с него — какъв очарователен мъж — категорично ми обеща!
Джино се намръщи. Исусе Боже! За какво тогава се бъзикаше с него. Та тя можеше да организира всичко сама. Прииска му се въобще да не й беше обещавал тази проклета гала вечер за нейната шибана благотворителност.
В седем сутринта телефонът в спалнята му иззвъня и го събуди. Търсеха го по личната линия, която се използваше единствено от няколко най-близки съдружници и приятели. Само при нещо спешно, при внезапно възникнала неприятност.
Беше Коста. Звънеше от Ню Йорк.
— Джино, имам лоши новини.
— Какви?
— За Лъки. Избягала е от училището.
— Господи!
— Оставила е бележки.
— И какво пише в тях?
— Нищо особено, да не се безпокоим, тръгвала за Ел Ей.
— Исусе Боже!
— Уредих всичко с училището. Ще мълчат. Разбраха ме.
— Е, това е нещо.
— Какво искаш да направя?
— Не знам… По дяволите! Това побъркано хлапе! — за миг се замисли. — Виж какво, най-добре не прави нищо. Изчакай. Ще се кача на самолета и ще поговорим, когато дойда при теб.
— И аз мисля, че така е най-добре.
— До скоро — затвори и въздъхна. Лъки. Голяма беля беше това момиче. Искаше му се да й нашари задника. И щеше да го направи. Когато я намерят, разбира се.
Лъки, 1966
Спореха тихо, упорито. Двама вежливи французи, облечени безупречно — в тъмни сака и тъмни панталони. И отегчения, измъчен Уорис Чартърс.
— Казвам ви, че и двете са по-големи от двайсет и една — настояваше той.
— Сигурен съм, че е така, сър — съгласи се любезно единият от мъжете, — но законът в тази страна изисква дамите да представят своите паспорти. Иначе… — той сви рамене с галска изтънченост.
На Лъки й се искаше да се изсмее. Цялата сцена беше комично нелепа. Наистина. Двете с Олимпия — наконтени като куклички, разгневеният почервенял Уорис и тълпата зяпачи.
— Ох, Господи! — високо каза Олимпия. — Ама че глупости. Хайде да тръгваме.
— Никъде няма да ходим — запъна се Уорис като магаре. — Законите са точно за това — да бъдат нарушавани.
— Не и в това казино, сър — отсече другият от мъжете.
— Шибани жабари! — ненадейно изкрещя Уорис. — Какво, по дяволите, разбирате вие от каквото и да е!
Но точно преди да се нахвърли, готов за бой, единият от мъжете направи знак към охраната до вратата да се заемат със смутителя на реда. Те бързо приближиха Уорис и го хванаха здраво за лактите. Това вече го разяри. Той започна да се мята в ръцете им и да крещи ругатни и обиди.
— Прекрасно! — отегчено въздъхна Лъки и обърна очи към Олимпия. — Виж само какъв приятел си имаш!
Олимпия красноречиво размята дългите си руси къдри.
В същия миг някаква темпераментна, тъмнокоса жена, облечена в най-разголващата, впита по тялото рокля — Лъки виждаше подобна дреха за първи път в живота си — слезе от бял „Ролс Ройс“ и се втурна към тях. Следваше я висок мъж с прошарена коса.
— Уорис! — диво изкрещя жената. — Лайнар скапан! Къде беше досега?
