Нямаше място за излишна скромност. Изглеждаше наистина изумително. Но не й беше лесно да го постигне.
Лъки, 1966
Месец по-късно Южна Франция се беше превърнала в далечен спомен. Реалността включваше единствено Бел Еър. Затворът Бел Еър по-точно. Откакто Лъки се върна тук, за свобода изобщо не можеше да става дума. На сцената се появи икономка на име госпожица Дрю. Не изпускаше за миг Лъки от погледа си.
Онази нощ във Франция с проливния дъжд се вряза в паметта на Лъки. Шокът от пристигането на Джино. Разгневеното му като буреносен облак лице. Беше я сграбчил за рамената, забил пръсти в плътта й и без да продума дума, я беше разтърсил толкова силно, че зъбите й изтракаха.
Беше истински кошмар.
Бащата на Олимпия слезе от колата и завика:
— Знаех! Знаех, че са тук!
Тримата под проливния дъжд. Мокри до кости. И Лъки, която се чудеше как да предупреди Олимпия, която сигурно беше в леглото с Уорис — нали така прекарваха по-голямата част от времето си.
После всички влязоха в къщата. Джино здраво държеше ръката й, не я пускаше, сякаш се страхуваше, че отново ще изчезне нанякъде. И Димитри с неговите възмутени викове:
— Мили Боже! Съсипали са дома на сестра ми!
Точно в този момент бурята отново връхлетя — заслепиха ги светкавици, последвани от мощен, кънтящ грохот.
И докато Джино се надвикваше с гръмотевиците: „Как Пипа Санчес се оказа с вас?“, Димитри блъсна портала към спалнята и видя Олимпия. Всичките й прелести бяха като изложени на показ — гола, с високо вдигнат закръглен задник, точно в мига, когато съсредоточено се беше навела между разтворените крака на Уорис и го даряваше с едно от най-изкусните духания, които някога бе преживявал.
Настъпилата тишина беше противна, нарушавана единствено от мляскащите звуци, излизащи от устата на Олимпия.
Без да се колебае, Димитри с две крачки стигна до леглото и с всичка сила я шамароса по задника. За нещастие точно тогава Уорис беше започнал да се изпразва и щом Олимпия подскочи като ужилена и изкрещя: „Какво става?“, Уорис изстреля спермата си в дъга точно върху ръката на Димитри.
— Божичко! — изкрещя Димитри.
— Божичко! — изкрещя Уорис.
Новината за смъртта на Пипа Санчес само временно успокои положението. Уорис, седнал на един стол, държеше главата си и се вайкаше:
— Мили Боже! Не мога да повярвам.
— Какво правеше тя тук? — настойчиво го питаше Джино.
— Тя не беше с нас. Просто беше моя приятелка, взе за малко колата… нищо повече.
Гневът на двамата мъже беше неописуем. Едновременно се нахвърлиха върху Уорис.
— Изчезвай, по дяволите, от тази къща! — изгърмя Димитри.
— Разкарай се бързо! — добави Джино. — Докато си още жив.
След това настъпи раздвижване, изпълнено с викове и крясъци. Олимпия истерично обвиняваше всичко и всеки, Уорис беше принуден да си събере багажа и да си тръгне в нощната буря с чанта във всяка ръка.
Лъки за втори път предприе едно безмълвно пътуване с баща си. Лицето на Джино беше като изсечено. После самолетът, с който отлетяха до Лос Анджелис, после къщата в Бел Еър. Никакъв разговор.
Защо не й продумваше дума? Защо не можеха да общуват?
Дори не я наказа. Само дето я остави сама. На другия ден Джино замина и Лъки остана с госпожица Дрю — трийсетгодишната яка госпожица Дрю, която и за миг не се отделяше от нея.
Чудеше се какво ли е било наказанието на Олимпия. Вероятно поредното училище, в поредната държава, в поредния град. Един ден двете отново щяха да избягат и Олимпия пак щеше да измисли къде да се махнат. Когато се опита да й се обади по телефона, установи че всички номера — до един — са сменени.
— Вашият баща не желае да разговаряте с госпожица Станислопулос — важно обяви госпожица Дрю.
Очевидно!
На своя шестнайсети рожден ден, още щом се събуди сутринта, Лъки откри, че Джино се е върнал. Когато слезе на закуска, завари го седнал във вътрешния двор, близо до плувния басейн, с усмивка на лицето и чаша кафе в ръката. Както винаги!
Искаше да го попита за толкова много неща. Как я беше открил във Франция? Какво си беше помислил? Беше ли се зарадвал?
— Здравей, татко — опипа почвата тя.
Той се обърна към нея, широко усмихнат.
— Реших нашия проблем, миличка.
Нашият проблем ли? Какъв беше шибаният наш проблем? Поредното училище ли? Ако това беше нашият проблем, тя отново щеше да офейка.
— Имаш ли хубава рокля? — попита я Джино.
Е, все пак добре я познаваше. Тя мразеше роклите и никога не носеше рокля.
— Защо? — тя застана нащрек.
— Защото двамата с теб ще направим малко пътешествие. Искам да те запозная с едни мои приятели.
— Къде?
— Във Вегас. В „Мираж“, където давам за госпожа Питър Ричмънд голяма благотворителна вечер.
— Вегас? — лицето на Лъки засия. Вегас беше място, където с радост искаше да отиде. — Наистина ли?
— Да. Качваме се на самолета и след час сме там. Иди си приготви нещата.
Тя не можеше да повярва на късмета си.
— Ама честно?
Той се засмя.
— Честно! Вземи някакви по-свестни дрехи. Не искам да те виждам с ония скапани дънки и оная стара размъкната тениска, с която вечно се мъкнеш.
— Веднага — хукна по стълбите, влетя в стаята си и отвори гардероба.
Във Вегас беше Марко. Трябваше да облече нещо наистина сензационно.
Госпожица Дрю застана до вратата, надникна в стаята и се усмихна едва доловимо.
— Разбрах, че ще отсъствате няколко дни.
Няколко дни! Опа-ла! Ставаше все по-добре и по-добре.
— Даа — проточи Лъки. — Джино… ъ-ъ… татко ме взема с него в Лас Вегас.
— И на теб ти харесва?
— И още как!
— Честит рожден ден, детко! — Джино вдигна чашата си с шампанско и с приятен звън я чукна в нейната. После й подаде малко пакетче.
Изведнъж й се стори, че животът й е прекрасен. Беше вече на шестнайсет. Седеше в „Мираж“. В Лас Вегас. До нея беше баща й, който й отделяше нужното внимание.
А срещу тях на масата седеше Марко. Мургавият замислен Марко сега изглеждаше много по-добре, отколкото си го спомняше. Единствената сянка, която помрачаваше настроението й, бяха дрехите, с които беше облечена. Но щом на Джино му беше приятно…
Когато пристигнаха в Лас Вегас, той настоя тя да отиде в козметичния салон на хотела, където да се погрижат за нея. Фризьорката беше получила строги инструкции от баща й каква прическа да й направи.
