Тя се захили.
— Ами размърдай си задника тогава и започвай да работиш!
След като Марко излезе, Лъки продължи да се хили. Облече се набързо в бели дънки и тънка копринена риза. Под сияещите й очи се очертаваха леки сенки, но не успяваха да затъмнят блясъка им. Ако всичко, което усещаше, означаваше, че е влюбена, тогава някой трябваше да запечатва в бутилка любовта… и щеше да натрупа цяло шибано състояние!
Дарио седеше спокойно в ресторант „Патио“, разсеяно побутваше с вилицата си яйцата с бекон в чинията и мислеше за случайното запознанство с Уорис Чартърс. В едно беше сигурен — беше различно от друг път. Никога не беше срещал мъж, който поне малко да прилича на Уорис.
— Какъв е сценарият, за който говорехте? — беше попитал Дарио, след като сам се представи.
Уорис все още гледаше вбесен след отдалечаващата се фигура на Лъки.
— Вашата сестра е истинска мръсница. Така да знаете.
— Радвам се, че срещам във ваше лице човек, който мисли като мен — ухили се Дарио.
Всички бариери между тях сякаш паднаха и само за минути прекрасно се спогодиха. Уорис си направи сметката, че ако не успее да убеди Лъки да говори с баща си, брат й сигурно ще го направи. Разказа му за „Убийствен изстрел“, за плана си да стане продуцент на филма или въобще да се откаже от снимането му — според желанието на Джино — и за финансовите си затруднения.
— Можеш ли да уредиш твоят старец да прочете сценария? Да разбера коя от двете възможности ще избере и как ще ми плати.
Дарио кимна. Не можеше да откъсне очи от лицето на Уорис. Имаше нещо декадентско в него, нещо сексуално, горчиво и сурово… нещо, което неустоимо го привличаше…
Бяха прекарали останалата част от вечерта в разговор. Интересът му към Уорис се увеличаваше. После две момичета, без да ги поканят, им натрапиха компанията си — две долнопробни проститутки с дълги коси и апетитни тела. Вниманието на Уорис се прехвърли към тях, ръцете му започнаха да шарят по по-ниското момиче. Той каза на Дарио:
— Тая е за мен. Съгласен ли си?
Преряза го острата болка на ревността. Уорис не беше почувствал нищо, не беше разбрал…
— Добре — каза нехайно той. — Кога ще ми дадеш сценария?
— Какво ще кажеш за утре по обяд? Къде ще бъдеш тогава?
— В самолета, обратно за Ню Йорк.
— Тръгваш си толкова бързо?
— Няма за какво да вися тук.
Най-после Уорис сякаш усети какъв беше Дарио, какво искаше той. Очите им се срещнаха. Уорис се учуди в себе си защо толкова късно е осъзнал как стоят нещата. Ръката му престана да шари по момичето и той й каза:
— Няма да стане тази вечер, миличка. Имам работа.
Момичето се изправи недоволно и дръпна приятелката си. Двете се отдалечиха.
Уорис напрегнато погледна Дарио.
— Трябваше да ми кажеш.
— Защо? — в гърдите на Дарио се надигна силно вълнение.
— Защото и двамата щяхме да знаем къде се намираме.
— Сега така ли е?
Уорис не му отговори нищо. Само бавно беше кимнал.
Сега Дарио се усмихна, спомняйки си останалото. Продължи да побутва с вилицата яйцата в чинията си и погледна към входа на ресторанта. Закуска, беше казала Лъки, в „Патио“, в десет. Часът беше десет и половина, а тя все още не се появяваше. Вярно бе, нали срещата й беше с него! Какво значение имаше той?
Решително щракна с пръсти за сервитьорката. Нямаше да виси повече тук. Не беше от лакеите й, готов да седи с часове и да чака. Освен това Уорис беше казал, че не трябва повече да я моли за пари. Беше казал, че има други начини да получи това, което по право беше негово.
Сервитьорката пристигна със сметката.
— Приятен ден — усмихнато пожела тя.
Дарио се надяваше, че денят ще бъде приятен. Уорис го беше поканил да му гостува в Лос Анджелис.
— Двамата ще си помогнем взаимно — беше казал той. — Заедно ще се доберем до проклетите пари. Твоите пари, Дарио. Те са точно толкова твои, колкото и нейни. Ще намерим начин да измъкнем цял чувал мангизи.
Бързо напусна ресторанта. Срещата му с Уорис беше на летището, в единайсет и половина. Не искаше да закъснява.
Рудолфо Краун се беше проснал на задната седалка на летящия по пустата магистрала „Мерцедес“. Лимузината беше нова и от миризмата на кожа му се гадеше. Но не можеше да повърне, вече беше издрайфал цялото съдържание на стомаха си.
Копнееше за чаша вода, кафе, каквото и да е, което да измие горчивата жлъчка, заседнала в гърлото му. Надигна се и седна с мъка. Стъклена преграда го отделяше от шофьора.
Тихо изстена. Цялото му тяло беше натъртено, чак костите го боляха, но не това го тревожеше. Беше истински притеснен от тъпата, пулсираща болка ниско долу, в чатала. Рудолфо Краун се смяташе за голям ебач. Ако нещо го бяха повредили… дори не му се искаше да помисли за това.
Притвори очи и отново мъчително изстена. Кой щеше да повярва, че му се е случило подобно нещо. Кой?
Близнаците Касари. Толкова добри. Толкова възпитани. Сами дойдоха в офиса му и му надрънкаха ония сладки приказки, че ще дадат пари за новия му проект.
Да го прецакат като последния глупак. Да приемат поканата му за Лас Вегас. Да му сервират пет женски задника и великодушно да му отстъпят правото да избира.
Той си беше избрал, разбира се. Онази тъмнокоса мацка с крака, които започваха от сливиците. Само че не можа да й го вкара!
Близнаците Касари. Защитиха достойно репутацията си. Натикаха го в колата си и накрая той вече ги молеше да подпише документите, да им продаде дела си в „Маджириано“. Молеше, умоляваше ги, плачеше и се гърчеше в краката им като влечуго.
Те бяха подготвени. Носеха документите — до един оформени и законни. Имаха и свидетели за сключената сделка, които никога нямаше да признаят, че е бил принуден да подпише. И когато всичко беше свършило, те го натикаха в мерцедеса и го изпратиха да си върви.
— Шофьорът ще те закара в Лос Анджелис — безгрижно беше подхвърлил Салваторе. — Оттам можеш да хванеш самолета за Ню Йорк. И никакви обаждания. Ние сме много заети хора. Едно шибано обаждане — и си мъртъв.
За какъв го мислеха те? За глупак ли?
Отново простена и внимателно притисна ташаците си. Пари. Майната им! По-добре да изкарва прехраната си с дребни кражби в блъсканицата на конни състезания, отколкото да загуби живота си.
Енцо Бонати и обкръжението му стояха до входа на хотела, докато качваха багажа им в дълъг лъскав „Линкълн Континентал“.
Лъки лично изпрати Енцо.
— Иска ми се да останете още. Не си заслужава да биете този път само за една нощ.
— Когато станеш на моите години, тогава наистина ще знаеш кое е добро за теб. А това, което е добро за мен, е моето собствено шибано легло, извини ме за езика.
— Не ти ли беше удобно снощи? — бързо попита тя.
Той се засмя с гърлен, дрезгав глас.
— Беше, разбира се. Защо не? Възглавниците бяха точно такива, каквито харесвам. До леглото намерих
