— Влизай! — чу тя глухия глас от телефонната слушалка. — И по-бързо, моля!
Боги говори, без да спира, близо час. Боги, който обикновено с неохота и доста трудно свързваше две изречения.
Лъки не го прекъсна нито веднъж. Слушаше внимателно, докато той й разказа цялата история с равния си, безизразен глас. Тя повярва на всяка дума. Боги никога нямаше да я излъже. Нямаше защо да я лъже. Докато той говореше, в нея започна да се надига ярост, толкова силна и студена, че тя знаеше, че не може да я овладее. Безмозъчна путка. Точно за това я бяха взели, беше казал Боги. И беше прав. Тъпа безмозъчна путка.
Двамата седяха в апартамента й. Тя отиде до бюрото си, отключи едно чекмедже и безшумно извади малка метална кутия. Сръчно сви и залепи с език цигара с марихуана, запали я, пое дълбоко и я подаде на Боги. Марихуаната я успокояваше, избистряше ума й. Не обезсилваше духа й, не я караше да се кикоти. Имаше точно противоположния ефект. Разбира се, пушеше марихуана само когато наистина й се налагаше да бъде много бодра, енергична и с остър ум.
Боги привърши историята си. Втренчи поглед в нея.
— Трябваше да ти кажа, нали?
— Абсолютно.
Той протегна слабото си жилаво тяло.
— И аз така си мислех.
Двамата замълчаха и довършиха цигарата, потънали в собствените си мисли.
— Какво ще направиш? — попита неочаквано той.
— Ще постъпя като женската на черния паяк — от гласа й го побиха тръпки. — Ще действам тихо и коварно… и който се изпречи на пътя ми, ще го унищожа!
Петък, 15 юли, 1977
Ню Йорк, Следобед
— Енцо, приятелю! — Джино сияеше. — Обзалагам се, че никога не си сънувал, че ще седим отново заедно на една маса тук, в „Рикади“, с верните си приятели и сънародници около нас.
— Джино, приятелю! Това е нещо, за което съм мислил всеки ден, откакто замина.
— Разбира се, че си мислил. И защо не? Израсли сме заедно, заедно хванахме света за ташаците… Почитахме се един друг във всяко отношение — вдигна чашата си с вино. — Имали сме различни мнения за някои неща в живота, но те не са били нещо, което да не можем да оправим. Пия за нас, Енцо. За теб и за мен. Два стари бойни коня, които оцеляха с достойнство и добросъвестност.
Енцо вдигна чашата си и се чукна с Джино. Двамата отпиха.
— Кажи ми — каза Джино небрежно, — какво е това инвестиране, което си направил с мои пари от „Маджириано“?
— Ами… — Енцо заразглежда поддържаните си от маникюрист нокти. — Радвам се, че питаш за това. Върна се толкова неочаквано, че наистина ни изненада. Не съм подготвен още. Искам да ти покажа документи, сметки… Направих нещо чудесно за теб.
— Колко чудесно? — меко попита Джино.
— Ще видиш. Към края на седмицата всичко ще бъде готово черно на бяло.
— Добре, добре — Джино започна да върти вилицата, върху която вече имаше спагети. — Ценя високо всичко, което си направил, Енцо. Поел си нещата във Вегас, грижиш се за Лъки… Разбирам, че си й като баща.
Енцо се усмихна. Зъбите му бяха грозно проядени от кариеси, имаше страхова психоза от зъболекари и затова не правеше нищо, за да се погрижи за тях.
— Тя е истинска Сантейнджело, Джино. Наистина трябва да се гордееш с нея.
— Гордея се, Енцо, гордея се. Но да не забравяме, че тя е жена, по-слабият пол, както казват. Което е много лошо, защото някой хора могат да се възползват от тази слабост.
Дясното око на Енцо потрепна — тик, който имаше от рождение и който беше сигурен знак, че се кани да излъже.
— Никой не би дръзнал да се възползва от Лъки, след като аз съм наблизо — изгърмя той. — Никой.
— Не би дръзнал, щом ти си наблизо, скъпи приятелю, защото ти би направил това, което самият аз бих направил, ако някога се случи подобно нещо. Ще размажеш този човек като буболечка, като комар. Прав ли съм?
Енцо не отговори. Втренчи поглед в Джино. Джино също се втренчи в него.
— Утре — каза бавно Джино — ще направя необходимото да назнача отново мои хора в моите хотели — бавно вдигна ръка и докосна с пръст избледнелия белег на лицето си, после леко го потърка. — Ще кажеш на твоите хора да кротуват. Нека свършим тая работа гладко. Няма смисъл да се изчаква, нали, приятелю? Нали така?
Кери не познаваше старата жена, разположена на задната седалка на белия „Елдорадо“, но въпреки това тя седна до нея. В края на краищата нали затова беше дошла в Харлем — да разбере.
Климатичната инсталация беше включена, а оцветените в черно стъкла пречупваха светлината и вътрешността на купето изглеждаше някак странна. Имаше преграда, която ги отделяше от шофьора.
— Коя си ти? — повтори Кери. — Какво искаш?
Старицата се засмя със странен, горчив смях. Беше дебела, облечена в широка рокля, с натежали от пръстени пръсти, които нервно барабаняха по коленете й. Носеше слънчеви очила с огромни бели рамки, косата й беше боядисана в черно и вдигната на висок испански кок. Устните й бяха намазани с аленочервено червило, което я правеше още по-неприятна. Маслинената й кожа беше сбръчкана, покрита със старчески кафяви петна. Парфюмът й изпълваше купето с неприятно силна, сладникава миризма.
— Не ме ли помниш? — попита жената. Сега гласът й звучеше по остро, но беше все така гъгнещ и дрезгав.
— Не те познавам — каза отчаяно Кери. — За Бога, кажи ми какво искаш. Нямам много пари, но…
— Ха! Нямала много пари. Ти, миличка, вониш на пари.
— Колко искаш?
В гласа на жената се прокраднаха умилкващи нотки.
— Не ти искам парите. Бебето Стивън сигурно е пораснало, станало е красив мъж.
— Откъде знаеш за Стивън? — паническата тревога, която изпита, прозвуча в гласа на Кери.
— Аз го помня, но ти не ме помниш…
Нещо в интонацията на този провлечен, дрезгав глас засегна чувствителна струна в душата на Кери. Паметта й започна бясно да търси. Акцентът, имаше нещо познато в акцента…
— Обичах го… сякаш беше моето малко бебе. Когато избяга от мен, ти взе малкия Стиви — жената уморено въздъхна. — Не те виня за това, Кери, не те виня. Толкова добре се погрижи за себе си, стана важна клечка, ти…
— Сузита?! — прошепна Кери изумена. — Сузита?
Жената се ухили.
— Е, понадебелях, поостарях. Времето спря за теб. А аз — сви рамене — останах в професията цял живот.
Кери с мъка сдържа риданията си. Тази дебела, дърта торба не можеше да бъде Сузита — младата, жизнерадостна Сузита, за чието тяло мъжете стигаха до бой. Съдбата понякога беше много жестока.
— Не съм те извикала тук, за да те изнудвам — каза бързо Сузита. — Съжалявам, ако така ти се е сторило.
Кери се обърка, хиляди предположения се завъртяха в съзнанието й.
— Защо тогава? След толкова време? Как ме намери?
— Винаги съм знаела къде си, миличка — каза сериозно Сузита. — Следила съм живота ти — от мига, когато видях твоя снимка в едно списание няколко години, след като напусна. Ти ме накара да се почувствам добре, когато разбрах, че си се измъкнала от тинята. Единици успяват да се измъкнат от Бонати. Единици…
