сексуален апетит. И абсолютно безполезен по отношение установяване на какъвто и да било контакт с баща му във връзка със сценария. Ревнив. Непостоянен. Странен. Господи! Уорис познаваше толкова много подобни жени. Щом се вмъкна неканен в живота му, Дарио се превърна в Господин Собственик. Уорис изобщо нямаше нужда от такъв тип връзка, още повече, че нямаше никакви лични изгоди от нея. Единственото качество, което Дарио притежаваше, беше името му — Сантейнджело. Джино и Лъки притежаваха освен името властта и парите. Не му трябваше много време, за да открие точното разпределение на активите.
Когато осъзна че нищо не печели за себе си, като споделя живота на Дарио, той му намери работа. А Дарио се влюби в тази работа. Превъплъщаваше се в Дейвид Дърк — суперзвезда във филмовата порно индустрия. Беше истинско попадение. Дарио прилагаше призванието, за което беше създаден. Единственият недостатък в цялата иначе добре напасвана история, беше, че Дарио (Дейвид) не вършеше никаква работа в сцени с жени. Ощастливяваше само актьори.
— Не е лесно да се намира подходяща роля за теб — оплакваше се Уорис. — Хетеросексуалните филми са хитовете, от които се печели.
— Какво ти пречи да напишеш сценарий за мен — каза небрежно Дарио.
В тази идея имаше хляб. Уорис написа такъв сценарий. Нарече го Каубоят пътешественик и филмът мигновено се превърна в суперхит в порно-киното. В Дарио — напомняше с нещо Робърт Редфорд на екрана — се влюбваше отчаяно и безумно всеки отявлен педал от Източния до Западния бряг. До невзрачното им студио в Пасадина започнаха да пристигат хиляди писма от негови поклонници. Дарио беше пожънал успех. Беше се превърнал във филмова звезда.
Кариерата му обаче се оказа кратка. Рано една сутрин в апартамента на Уорис и Дарио в Марина дел Рей пристигнаха двама мъже. Мъже, с които не можеше да се спори или разговаря. Казаха, че господин Бонати желае да отидат при него незабавно. Нито Дарио, нито Уорис се осмелиха да възразят. Покорно, като палета от кучешко училище, последваха двамата мъже до Лас Вегас, където известният с репутацията си на престъпник Енцо Бонати ги прие в своя апартамент над последния етаж на „Маджириано“
Енцо започна направо. Не беше многословен.
— Да вземеш да си вдигнеш педерасткия задник и да се върнеш в Ню Йорк — каза той на Дарио. — Дръж гъза си там! Видях лицето ти в един от ония филми. Така че ти вече нямаш никакво лице. Ясно ли е?
На Дарио му беше ясно. Взе първия самолет и се върна в Ню Йорк, без да успее да се сбогува с никого.
— Ти — обърна се Енцо към Уорис, когато Дарио излезе, — имаш ли някаква представа кой съм?
— Господин Бонати — отговори спокойно Уорис, — цял живот съм ваш почитател.
Енцо кимна и изгрухтя.
— Значи няма да ми създадеш никакви проблеми?
Уорис протегна ръце към него.
— Господин Бонати, само ми кажете какво желаете.
— Сестрата на тоя рус педал ми досажда. Иска филма, така че аз трябва да го взема. Искам негатива и всичките снимки. И повече никакви лайнени работи, защото ще те пратя да скубеш кактуси в пустинята. Ясно ли е?
Уорис мрачно кимна.
— Разбира се, ще бъдеш възмезден, нали?
Енцо силно се изсмя.
— Да, разбира се. Подходът ти ми харесва. Ти ли си режисьорът на тоя боклук?
— Сценарият е мой, аз режисирах филма и подбрах артистите. Тоя боклук печели пари, но вие сигурно го знаете.
— Да, да… Знам — Енцо замислено зачовърка носа си. — Искам да направиш филм за мене. С много цици, задници и руси мацета със сочни сливи. Изясни ли ти се картинката?
Уорис си изясни картинката.
— Ще финансирам изцяло работата — продължи Енцо. — Колко ще струва?
— Приемам да работя всичко, което се финансира. И мога да направя това, което си поискам — обясни меко Уорис, — особено след успеха на Каубоят пътешественик.
— Какво искаш? — изстреля Енцо. — Не се заигравай с мен с тъпите си речи. Не са ми потрябвали. Изплюй камъчето.
Очите на Уорис блеснаха.
— Искам да направя сериозен филм. Имам сценарий — Убийствен изстрел. Сигурен съм, че е нещо, което ще предизвика интереса ви, стига да го прочетете…
Този разговор се беше състоял преди четири месеца. И оттогава Уорис беше по-зает от всяко друго време през живота си. Енцо Бонати страшно хареса идеята да направи филм за живота на Джино Сантейнджело. Само поиска да се внесат някои промени. Дребни промени. Съвсем незначителни промени. Например, че приятелят и наставникът на Джино става супергерой, а самият Джино си остава дребен гангстер-убиец.
Уорис се съгласи. Майната му на Енцо Бонати. Веднъж да започнат снимките и щеше да си направи филма както иска. Беше чакал десет години за този филм.
Междувременно Бонати финансира изцяло предварителната подготовка. Съгласи се на бюджет от четири милиона долара. Уорис съчета първокласни актьори с неоткрити още таланти. Не успяха да се споразумеят само за изпълнителката на главната женска роля. Той знаеше коя иска да бъде, но Бонати имаше други идеи. Пътуването до Ню Йорк беше с цел да получи последната сума пари и да се определи окончателно кое момиче ще получи главната роля. Снимките трябваше да започнат след десет дни и не разполагаше с никакво време за размотаване.
Уорис напусна летището, като си подсвиркваше тихо с уста. Взе такси. Със себе си носеше метална кутия с пробни снимки на неговото момиче. Само Бонати да я види, нямаше да има за какво да спорят повече.
Рут бързо влезе в голямото хале на супермаркета. Вече не й правеше впечатление реакцията на хората при вида й. При първия поглед в очите им грейваше възхищение, защото тя беше — и продължаваше да бъде — много красива. След това, когато видеха обезобразената страна на лицето й, възхищението се сменяше с изненада, ужас и най-накрая съжаление.
— Хей, маце… — към нея веднага се присламчи някакъв тип, но думите заседнаха в гърлото му, когато мина покрай него.
Не му обърна внимание. Тъп задник. Какво знаеше той? Спря за малко до телефонния автомат и си пое дълбоко дъх. Дарио Сантейнджело спеше в леглото й. Сал мислеше, че двете ще забогатеят от това. Рут беше достатъчно умна, за да знае, че няма да стане точно така. Правило номер едно за оцеляване в големия град беше — никога не се забърквай с тузарите. Понякога Сал мислеше с гъза си.
Извади няколко монети от чантата си и започна да набира номера.
— Виктор — прошепна тя. — Рут се обажда. Имам нещо, което трябва да ми помогнеш да го изнеса…
На дневната слънчева светлина улицата беше съвсем непозната за Кери. Но тя откри магазина за месо и застана отпред. Всеки път, когато някой минеше на метър разстояние от нея, тя нервно подскачаше.
Очите й се стрелкаха във всички посоки, тя напрегнато оглеждаше лицата на хората, походката им, поведението им… Кой, по дяволите, й беше навлякъл това изпитание? Щеше да го убие. Ще извади новия си пистолет и ще го убие!
Не се оглеждаше за кола, затова и не забеляза белия „Кадилак Елдорадо“, който се плъзна безшумно и спря пред входа на магазина. Дори не чу името си, когато някакъв глас го извика. Вторият вик обаче привлече вниманието й и тя се втурна към колата.
Седящият вътре беше в безопасност, анонимен зад оцветените в черно стъкла.
— Кой си ти? — изсъска Кери.
Задната врата се отвори.
