въздуха. Но какво?
Трябва да почака и да разбере. Да бъде още по-внимателен и предпазлив. Вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат. Издиктува номера. След час имаше нов шофьор и нов телохранител. Не че не ценеше личните препоръки на Енцо, но правило номер едно в живота му беше: обгради се с хора, които са лоялни към теб, само към теб.
Годините в изгнание не бяха притъпили инстинктите му. Беше в прекрасна форма, беше станал дори по-предпазлив и бдителен отпреди. Седем години бяха много време, когато се налага да кротуваш и да бездействаш, но в Израел не беше чак толкова лошо. Имаше хубава къща край морето. Плаж. Кучетата. Жените, които беше пожелал.
През третата му година в чужбина беше срещнал една жена. Не беше в първа младост. Навлизаше в четирийсетте. Но на мъж на неговата възраст изобщо не му трябваха млади момичета. Пиленцата само разстройваха стомаха му с глупавите си въпроси и подскачането около него.
Жената, която срещна, беше привлекателна вдовица — с вдигната на кок светла коса и хубави сини очи. Джино се изненада, когато тя му каза, че е еврейка, тя изобщо не приличаше на еврейка. Израелските момичета бяха очарователни, но тъмната им гореща красота не успя да го завладее. Обичаше руси жени с бяла кожа. Розалин Глутцман беше руса, с бяла кожа. Освен това беше страхотна готвачка, превъзходна слушателка и най-прекрасната любовница за мъж, който не желае да го прави по десет пъти на нощ. Когато я покани да се настани при него, тя прие и остана, докато той замина. Никога не го притесни с претенции за каквото и да било.
Не я помоли да замине с него в Ню Йорк. Тя също не попита може ли да го направи. Бяха се разделили като цивилизовани хора. Джино й подари дълго палто от норка. И така приключи този епизод от живота му.
Сега си даде сметка, че му се иска тя да е до него. Само с Розалин би могъл да разговаря за Дарио и Лъки. Неговите деца. Двама непознати.
Лъки. Каква беше станала? Според всички сведения била негово копие. Ледена усмивка плъзна по устните му. Че какво толкова лошо имаше в това да бъде точно като него? Помнеше я като малко момиче, винаги силна, винаги непокорна. Винаги по-умна от Дарио.
Намръщи се. Неговият син — педераст! Не, това не беше възможно, беше някаква грешка.
Коста сигурно беше сбъркал в преценката си.
Съблече се по гащета и си легна. В стаята, въпреки че климатичната инсталация отново беше включена, все още беше горещо.
Какво кроеше шибаният Бонати? До Джино беше достигнал слух, че той и близнаците Касари са станали много гъсти. Енцо много добре знаеше чувствата му към фамилия Касари. Но какво му пукаше на него? В отсъствието на Джино единствените му съперници бяха едно момиче и един изкуфял стар пръдльо… Извини ме, Коста, но си е точно така.
Сигурно не е било никак трудно да превземат подмолно „Маджириано“. Особено след като Бяха отстранили Марко. Най-сигурната проверка на Енцо Бонати, на неговата лоялност и приятелство включваше един единствен въпрос: ще се откаже ли Бонати от контрола над двата хотела във Вегас? Коста си мислеше, че това ще стане лесно. Джино не беше толкова сигурен. Интуицията му подсказваше, че ще има проблеми. А интуицията му никога не го лъжеше.
Затвори очи и в съзнанието му изплуваха Лъки и Дарио.
Двамата подскачаха и танцуваха като кукли на конци, докато той потъна в неспокоен сън.
Петък, 15 юли 1977
Ню Йорк, Сутринта
Лъки спа лошо, будеше се всеки час, за да проверява колко е часът. Когато Коста й се обади — точно след разговора с Боги — тя го отряза:
— Утре, сега не ми се занимава с това!
Коста не се опита да продължи разговора. Явно моментът не беше подходящ да й каже, че Джино е в Ню Йорк — разбра това от резкия й категоричен тон.
След като така и така се беше събудила, въпреки че беше ранна утрин, Лъки реши да отиде до летището и да посрещне Боги. Загатнатите, но неизяснени от Боги неща, направо я подлудяваха. Обади се на портиера да извика такси, което я откара до подземния гараж, където беше паркирала снощи своя „Мерцедес“. Когато посегна да отключи колата с резервните си ключове, видя закрепена бележка под чистачката на предното стъкло. Бързо я издърпа и прочете съдържанието, написано с хубав почерк: Разполагаш с три дни, после ще те открия по номера на колата ти и ще ти се обадя — Стивън.
Засмя се. Сигурно беше дошъл специално дотук, за да й остави бележка. Щеше да му се обади… искаше да му се обади… Веднага след като разбереше какво е открил Боги.
Джино стана в шест, облече се и закуси. Към седем се обади по телефона на Коста.
— За колко часа е срещата с Бонати? — настойчиво попита той.
— Енцо предлага в един. В Бруклин. В един ресторант, в който ходи често. Имало градина и каза, че ще харесаш касетата. Освен това каза…
— Какво й лошото на касатата в „Рикади“? — прекъсна го Джино.
— Нищо, нищо — отвърна нервно Коста. — Ако предпочиташ да се видите там, естествено ще говоря с Енцо и…
— Добре. „Рикади“. В два часа. Ще се видим там.
Дарио се мъчеше да се събуди. Не можеше да отлепи клепачите си, тежаха като олово…
Беше много рано. В това беше сигурен. Отвън долиташе шумът от колата, с която събираха боклука… детски гласчета, които отиваха на училище. Не беше в своя апартамент… Не знаеше къде се намира… Отново се унесе в дрямка, после потъна в дълбок сън.
Долу, в кухнята на първия етаж, Сал целуна леко Рут по бузата и каза:
— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш.
Рут кимна и пооправи роклята си.
— Знам точно какво трябва да направя.
— Добре — каза Сал и вдигна ръката си, стисната в юмрук с изправен палец — с пожелание за успех. — Започвай!
Кери стана преди Елиът. Случваше се втора поредна сутрин и това вече беше необичайно. Този път облече черен костюм с панталон, не си сложи никакви бижута. Среса лъскавата си коса и я прибра на тила в стегнат кок. В осем беше готова за излизане.
— Кери — обади се Елиът, — къде си тръгнала?
— В един новооткрит салон за фитнес. Бил нещо изключително.
— Исках още днес да заминем от града, а ти отиваш в някакъв фитнес салон.
Тя опита да се усмихне, но усети, че лицето й е замръзнало в нелепа гримаса.
— Ще се върна за обяд — побърза да го успокои тя.
Той изсумтя отегчен.
— Не знам какво става с теб напоследък. Откакто този проклет ток спря…
— С мен не става нищо. Само се грижа за здравето си.
— Ще се обадя да потвърдя резервацията за Бахамите. Бъди готова да заминем довечера.
Тя безволево кимна. Може би… Само може би…
Кери вече беше до външната врата, когато той неочаквано я попита:
— Как ще отидеш до салона?
Тя за миг замръзна. Загуби всякаква способност да мисли.
— Мислех да повървя пеша — най-сетне успя да съобрази тя. — През няколко преки е.
— Къде точно?
— Ох, съвсем наблизо… — подхвърли през рамо тя, отвори вратата и забързано излезе.
