Сега, когато се беше върнал, искаше да си е у дома. Стига вече хотели. Беше достатъчно стар за тях. Помисли за своя приятел Коста. Не изглеждаше добре. Дори изглеждаше по-възрастен за годините си — с отпусната кожа, уморени очи, изтощен. Джино беше оставил всичко в неговите ръце. Може би му е дошло твърде много. През своето седемгодишно изгнание Джино умишлено избягваше да се намесва в това, което ставаше в Америка. Защото знаеше, че не е в състояние да направи нищо от далече.
— Ти ще се грижиш за всичко — беше казал на Коста. — Ако имаш нужда от нещо, иди при Енцо.
Докато парите пристигаха, той беше доволен. Специален куриер внасяше ежеседмично в депозитни сметки в една от многото банки в Швейцария, която обслужваше авоарите му. Нещата се развиваха без сътресения. После Марко беше застрелян и парите секнаха. Това беше ужасно време. Джино беше като хванат в капан — в чужда страна, безсилен да направи нещо, изпълнен с гняв и безпомощна ярост. Марко му беше като син, а той не можеше да отмъсти за неговото убийство. Веднага се беше обадил на Енцо. Беше поискал справедливост. Незабавно. След няколко дни му съобщиха, че всичко е наред. Парите отново потекоха. Джино знаеше, че е длъжник на Бонати.
Естествено, слухове за Лъки достигаха и до Израел. Стана му ясно, че тя е навлязла в неговата бизнес империя. Но не беше наясно доколко дълбоко е нейното участие.
Бързо се преоблече — смени тъмния си костюм с пуловер от кашмир и удобен, широк летен панталон. Колкото по-скоро чуеше всичко, толкова по-добре. Беше вече тук. Не го сдържаше да започне да действа.
Сал погледна към спящия Дарио Сантейнджело. Без всякакво съмнение беше симпатичен със светлорусата си коса и изваяното лице. Хубав. И доста скъп. Защо да не опита да си вземе парче от баницата, оставена направо под носа й.
Напрегнато работи през всичкото време, откакто му беше дала да изпие двете капсули, които гарантираха дълбок, дванайсетчасов сън. Първо беше изнесла трупа на момчето с тъмната коса от апартамента. Свали го по аварийното стълбище като чувал с брашно, метнат на раменете й. В подземния гараж го хвърли на задната седалка на своя стар „Крайслер“ и го покри с одеяло. Спирането на тока значително беше улеснило работата й. Отдалечи се на около петнайсет преки и изхвърли тялото в една глуха уличка. После се върна в апартамента на Дарио, почисти и подреди всичко. След това преметна и него на раменете си.
Сал беше силна за двама яки мъже. Но докато настани Дарио на задната седалка на колата, се позадъха. Тихо си припяваше под нос, докато измина пътя до Куинс.
Рут беше горе и я очакваше. Разкошната Рут, бивша шоугърла, бивша проститутка. Но едната половина на лицето й беше обезобразена — навремето я бяха плиснали с киселина. Нито един мъж нямаше да погледне към нея. Но за какво са мъжете, щом Сал е наблизо?
— Всичко ли е наред, миличка? — попита Рут с безпокойство.
— Да — отговори Сал и нежно целуна обезобразената й страна. — Имаме си гост. Приготви леглото и ще ти кажа какво трябва да направим.
Рут оправи леглото. Двете съблякоха Дарио и го настаниха под завивките.
— Кой е? — прошепна Рут.
Сал втренчи поглед в спящия красавец.
— Ако си изиграя козовете както трябва, той ще бъде нашата къща в Аризона. Ако ли не, просто ще бъде мъртвец.
Най-накрая Елиът Баркли тръгна към офиса си.
— Искам да си помислиш сериозно върху предложението ми да заминем за две седмици — настоя той пред съпругата си, преди да излезе.
— Добре, ще помисля — без ентусиазъм обеща Кери.
Не. Невъзможно е. Докато не открия кой ме изнудва, трябва да остана в града. Първо трябва да се справя с тази заплаха.
Тя прекара един неприятен ден. Обикаляше нервно из апартамента, подскачаше всеки път, когато телефонът звънеше.
Когато Стивън й се обади, беше кратка и не му разказа нищо за преживяванията си от миналата нощ.
— Ще ти се обадя утре — накрая каза той, доловил нежеланието й за продължителен разговор. — Тогава може би ще имам добри новини за онова разследване, върху което работя.
— Мм, добре. До утре — тя затвори. Не можеше да си позволи да задържа дълго линията заета.
Още не беше вдигнала ръката си от слушалката, и телефонът иззвъня. Тя веднага откликна:
— Ало?
— Какво ще кажеш за един хубав стабилен електрически заряд? — попита лукаво някакъв глас.
— Ох, Джери. Какво искаш?
— Какво искам ли? Що за поздрав е това? Искам…
Тя престана да слуша изброяването на желанията му. Милият, скъп Джери. Милият, скъп, млад Джери. Влечението му към нея изглежда не отслабваше.
— Джери, днес съм много заета — прекъсна го тя. — Мога ли аз да ти се обадя?
— Кога?
— Скоро.
— Обещаваш ли?
— Да.
Джери беше настойчив почти като любовник. Той се държеше с нея като с принцеса, за каквато я смяташе. Огромната разлика във възрастта им изглежда не го притесняваше.
В пет часа телефонът иззвъня. Обаждаха се от телефонна кабина, не от централата. Сърцето й лудо заби.
— Кери Баркли на телефона — ясно произнесе тя. — Кой се обажда?
— Утре. Дванайсет по обяд. На същото място — достигна до нея приглушен глас.
— Почакайте за момент… — започна тя, но линията прекъсна и тя остана със замлъкналата слушалка в треперещата си ръка.
Двамата стари приятели разговаряха с часове в апартамента на Джино. Коста започна от самото начала, първо колебливо, но постепенно ставаше все по-уверен и по-уверен.
Джино не го прекъсваше. Той наблюдаваше и слушаше съсредоточен Коста, отбелязвайки си на ум още веднъж колко остарял е той. Трябва съвсем да е изкуфял, защото това, което чувам, просто не е за вярване.
А това, което чуваше, беше историята на Лъки — нейното навлизане в бизнеса и изкачването й на върха. Звучеше невероятно. Буйното младо момиче, което беше видял за последен път през седемдесета година, се превърнало в хладнокръвна, упорита, способна бизнес дама, която оглавила всичко и ръководела делата доста добре — или поне така изглеждаше. По думите на Коста, за Лъки нямало невъзможни неща, можела да ходи и по вода, стига да поиска. Той говореше с гордост за борбата, която водила около построяването на „Маджириано“, за смъртта на Марко, за помощта и съдействието на Енцо Бонати.
— Да разбирам ли, че искаш да ми кажеш — попита недоверчиво Джино, — че от година насам не сме получавали никакви пари от „Маджириано“? Нито един шибан цент?
— Мисля, че ти обясних — каза Коста бавно, със загрижен глас. — След убийството на Марко Лъки напусна Вегас и Бонати пое бизнеса. Временно. Последва бизнеса с инвестициите. Сега, когато си тук…
— Заложи шибания си задник, че съм тук! Исусе Боже, Коста! Казах ти да търсиш Енцо, ако ти трябва помощ. Не съм ти казал да му поднасяш нещата на тепсия. Добре го познаваш — с неговите наркотици и проститутки… Исусе Боже! Не ми трябват такива връзки в моите хотели.
— Няма проблеми, които да не можем да разрешим. Енцо ще се оттегли, когато поискаме.
— Би ли се обзаложил за това, Коста? Би ли заложил пари за това? Не можа ли да назначиш свои хора? Не можа ли да размърдаш задника си и да реорганизираш нещата така, че контролът да остане в теб. Ти и моята дъщеря. Просто не мога да повярвам. А какво ще кажеш за Дарио? Не го спомена.
