Отиде без специална цел в кухнята и наля две големи чаши кафе. Тя излезе ухилена от банята.
— Харесвам ли ти?
— Харесваш ми.
— Дали да не опитам да наложа нов стил на обличане?
— Защо не?
— Дори да я продавам. Ще я нарека Модел Големия Торбалан.
Той я погледна, опитваше се да я възприеме, искаше да разбере какво изпитва зад лекомислената си фасада.
— Заповядай — подаде й чашата. — Направих кафе.
— Не, благодаря, трябва да изчезвам. Имам среща в една сладкарница. Вероятно ще лепна един-два килограма, докато се прибера у дома! — вдигна чантата си. — Натъпквам старите си дрехи вътре и изчезвам от живота ти. Беше наистина… интересно.
— Кажи ми телефонния си номер.
— Защо?
— Искам да те видя пак.
Тя се засмя.
— Ами! Искаш гаранция, че ще ти върна дрехите, нали?
— Не, искам номера на телефона ти — сериозно повтори той.
Сега тя лукаво го изгледа.
— Аз имам твоя, аз ще ти се обадя. Обещавам.
— Лъки чия си?
— За да ме намериш в указателите, а? Фамилията ми няма да ти свърши работа — няма ме в указателя — протегна ръка и леко докосна с пръсти бузата му. — Ще ти се обадя. Честна дума.
— Искам да ми се обадиш — за миг замълча, сякаш искаше да каже нещо друго, но само повтори: — Наистина искам.
— Знам — прошепна нежно Лъки. — След като прекарахме толкова време заедно, как е възможно да устоиш на чара ми.
Когато най-после влезе в апартамента си, посрещна я настойчив телефонен звън. Притича до апарата и вдигна слушалката. Отсреща й съобщиха за проблеми в един от заводите на нейната фирма за козметични средства и грим. При спирането на тока генераторът аварирал, което довело моментално до тотална паника. Нареди да изпратят кола пред дома й, взе набързо душ, преоблече се и слезе долу. Един от мениджърите вече я чакаше с колата си и я откара до завода.
Изпитваше необходимост да се поотпусне, да се обади на Енцо, да поспи малко, но докато се върне от завода, беше станало пет часа. Беше изтощена, наистина съсипана. Силите й стигнаха да се добере до леглото, да изрита обувките и да изхлузи дънките. Заспа моментално с ризата на Стивън върху себе си.
Сънува Марко, Стивън и Джино. Трима мъже. Ликът на първия беше удоволствие, вторият я обърка, а третият така я стресна, че тя се събуди с лудо тупкащо сърце.
Трябваше незабавно да отлети за Вегас.
Погледна часовника си. Наближаваше седем вечерта. Бързо се преоблече в леки, памучни дрехи, приготви си чай с лед и се обади на Енцо.
— Отсъства — информира я сърдит глас. — Може би няма да се върне тази вечер.
Набра номера на Коста, но никой не се обади. Помисли да позвъни на Стивън, но реши, че е малко прибързано. Прибързано за какво? По тялото й се разля сладостна тръпка, тя се усмихна. Стивън беше нещо различно. Стивън беше особен. Не искаше да го загуби.
Телефонът иззвъня и тя бързо вдигна слушалката с надеждата, че е Енцо. Не беше. Обаждаше се Боги Патърсън, нейният някогашен шофьор и охрана. Скъпият, тих Боги, който толкова искаше да дойде с нея в Ню Йорк, но тя категорично му отказа. Боги означаваше Лас Вегас, кръв и спомени. Той остана във Вегас и там започна собствен бизнес — сервиз на лимузини, за което тя му помогна финансово. Не поддържаха редовна връзка, но си оставаха приятели.
— Здрасти, Боги. Как си? Какво ново около теб?
— Лъки — започна той, гласът му кънтеше от резонанса в телефонната кабина, някъде наоколо се чуваше шум от игрални монетни автомати, — трябва да говоря с теб.
— Какво съвпадение. Точно се канех аз да ти се обадя. Пристигам във Вегас — може би утре — и искам да ме посрещнеш на летището.
— Ти идваш тук? — радостта в гласа му говореше повече от „добре дошъл“.
— Да. Достатъчно време мина. Връщам се.
— Не го прави.
— Какво?
— Изчакай ме. На път за летището съм. Има някои неща, които непременно трябва да научиш. Неща, които аз самият току-що разкрих…
— Какви неща? — в гласа й се промъкнаха недоволни нотки.
— Лъки… Знам, че ще ти е трудно да повярваш, но Енцо Бонати не е приятелят, за който го мислиш.
— Боги, ти май си откачил? Чуваш ли се какво говориш?
— Да, чувам се — той за момент замълча. — Но и ти трябва да чуеш. Няма начин Мортимър Саурис да е стрелял по Марко. Абсолютно никакъв. Бонати екзекутира не този, когото трябва. И това е само началото.
— Какво? — тя зяпна от изненада, разтърсиха я студени, смразяващи тръпки.
— Няма да говорим за това по телефона. Пристигам при теб. Това си е като кенеф с глисти, отворим ли го, ще плъзнат навсякъде. Не казвай нито дума на никого, преди да се срещнем. Разбираш ме, нали? На никого!
— Разбирам. Обади ми се с кой полет пристигаш? — тя унило затвори.
Марко… Марко… Любими мой, ще ги пипна. Няма значение кои са, лично ще ги пипна. Обещавам ти го.
Четвъртък, 14 юли 1977
Ню Йорк
Шест милиона долара, преведени по сметката на Федералната данъчна служба, осигуриха на Джино правото да се върне в Америка. Операцията протече нормално и законно. Точно така трябваше да бъде. Но докато се стигне до това разрешение, минаха години. Викът на Джино, достигнал до Коста по сателита, сложи край на продължителните деликатни преговори.
— Плати им, не ме интересува колко. Плати на копелетата колкото искат, за да се върна у дома.
Вярно, разрешението излезе доста солено, но парите не представляваха никакъв проблем. Щом отвсякъде се стичат и пълнят касите… А при тях беше така.
Коста посрещна Джино в апартамента в „Пиер“. Двамата приятели топло се прегърнаха.
— Много се радвам, че те виждам… негоднико! — възкликна Джино. — Виждам, че косата ти е пооредяла, но все още се държиш, можеш да изкараш един-два рунда!
Коста се усмихна.
— Ти обаче си същият. Винаги. Не се променяш.
— А защо да се променям, приятелю? С твърдото намерение съм да отнеса в гроба зъбите си, косата си… всичко. Защо не?
Коста кимна. Джино наистина не беше променен. Мургав, загорял на слънце, с гъста черна коса, без грам излишна тлъстина. Коста неволно глътна вече оформеното си шкембенце.
— Гладен съм — каза Джино. — Защо не поръчаш да ни донесат нещо за хапване, докато се преоблека — тръгна към спалнята. — Искам голяма, тлъста и сочна американска пържола. И френско сирене. И червено вино. Ти поръчай, аз идвам след минута.
Коста кимна и отиде до телефона, а Джино огледа спалнята. Беше хубава. Но не беше неговият дом.
