Увита небрежно в кърпата, Лъки се нахвърли лакомо на храната — с вълчи апетит, сякаш не беше яла от години.
— Ти си страхотен готвач — възхитена обяви тя. — Ако ти се наложи да търсиш работа, аз веднага…
— Какво? Да ти стана прислужник?
— Леле, колко сме докачливи! Винаги ли си такъв?
Тя се загледа в него и това което видя, й хареса. Внезапно осъзна, че е прекарала повече време в неговата компания, разговаряла е с него по-дълго, отколкото с всичките си „еднодневки“ взети заедно. Дали да не опита една по-сериозна връзка? Беше навита, стига той да се навиеше.
Стивън явно усети какви мисли се въртят в главата й, защото съсредоточено се зае с храната.
— Някой казвал ли ти е… — започна тя.
Телефонът иззвъня и я прекъсна на средата на изречението. Стивън стана, вдигна слушалката и троснато каза:
— Ало?
Тя не откъсна погледа си от него, докато той говореше. Усети, че говори с жена. Кожата му беше страхотна, гладка и млечношоколадова. Косата му беше наситеночерна на гъсти лъскави къдри. Очите му бяха леко дръпнати във външните ъгълчета — очи на котка, бляскавозелени, дълбоки и чувствени. Запита се какви са корените му. Определено беше със смесена кръв.
Стивън притисна с длан микрофона на слушалката и изсъска към нея:
— Защо не се облечеш?
Тя кимна, но дори не направи опит да се раздвижи. Ако той си мислеше, че ще облече мръсните си дрехи, дълбоко се лъжеше. Щом приключеше с разговора, щеше да го помоли да й услужи временно с някаква негова риза.
— Нищо, от радиото е — заговори в слушалката той, като хвърли гневен поглед към Лъки. — Добре, мила, добре. Ще ти позвъня по-късно — затвори и й каза: — Благодаря за интимното ти присъствие.
Тя се ококори.
— Защо не го каза по-рано?
— Изобщо не предполагах, че трябва да ти го изговарям буква по буква.
— Но аз не мога да се облека. Дрехите ми вонят. Помислих си, че ще изнамериш някаква твоя риза… за временно ползване, разбира се. И моментално изскачам от живота ти. Мога да чакам и отвън, добре разбирам, че не съм от желаните гости.
Вече му беше хванала цаката. Щом тя кажеше нещо неблагопристойно, той моментално ставаше самата вежливост.
— Казах, че няма проблем да останеш.
— Но аз не искам да ти преча.
— Не ми пречиш — отрече той с дълбока въздишка.
— Добре тогава — тя се изправи, небрежно увитата около нея кърпа по-скоро я разголваше. Той я гледаше като омагьосан и се опитваше да откъсне очи от тялото й.
— Хайде да вървим и да разгледаме гардероба ти? — предложи невинно тя, като се преструваше, че изобщо не забелязва втренчения му поглед.
— Не разполагам с нищо подходящо за теб.
— Ама аз не ти искам костюм, по дяволите! Само някаква стара риза, какви да е дънки… и колан, за да ги държи да не се смъкват. Мисля, че ризата, която е на теб, ще ми свърши работа. Ей сега ще я смъкна от гърба ти.
Той не можа да сдържи усмивката си. В нея имаше нещо особено… Далеч по-безопасно щеше да бъде, ако имаше някакви дрехи. Голото й тяло под хавлиената кърпа страхотно го възбуждаше… Господи! Какви мисли му минаваха през главата. Откакто Ейлийн се бе съгласила да се любят, не беше пожелавал друга жена. Никога не нарушаваше принципите си — щом имаш връзка с жена, която те задоволява, не ти трябва друга.
Влязоха в спалнята. Той изнамери някакви дънки, които се бяха свили от многократно пране, и един плетен колан, който да завърже като шнур на кръста си, за да не падат.
Щорите в малката спалня бяха спуснати и спираха сутрешните слънчеви лъчи. В стаята беше горещо, въздухът лепнеше от влага. Атмосферата потискаше.
— Дай ми твоята риза. Ще отида в банята да се облека — каза Лъки.
Той започна да се разкопчава, въпреки че много добре знаеше, че има и други ризи, които да й даде. Тя се приближи към него. Без да промълвят и дума, започнаха да се целуват — отначало внимателно, сякаш да се опознаят, след това, когато усетиха взаимното си желание, по-дълбоко и по-страстно.
Стивън забрави за Ейлийн, забрави за целия свят. Остана само силното, изгарящо желание към тази красива, своенравна жена с черни като опал очи. Бавно започна да я приближава към леглото.
Главата на Лъки се замая, имаше усещането, че е попаднала в някакъв нереален свят. За толкова кратко време се бяха случили толкова много неща. Спомените за Марко… и сега… това… С цялото си същество усещаше, че Стивън няма да се окаже партньор за една нощ.
Отпусна се по гръб на леглото, готова да се отдаде. Кърпата падна на пода. Стивън се пипкаше с ципа на дънките си. Тя протегна ръка, за да му помогне.
Телефонен звън, нахлул в стаята като нежелан натрапник, разруши магията. Стивън замръзна.
— Остави го да си звъни — прошепна тя.
— Не мога — протегна се и вдигна слушалката. — Кой е? — с дрезгав глас попита той.
Беше Ейлийн.
— Стивън? Гласът ти е отнесен, сякаш си потънал в работа. А аз мислех да се отбия при теб и да ти приготвя закуска. Сигурно си гладен като вълк след преживяното.
Чувството за вина го погълна. Какво правеше той? Скочи бързо от леглото.
— Не съм гладен. Натрупала се е преса, която трябва да прегледам.
— Добре ли си?
Ейлийн го познаваше. Доста добре при това.
— Да. Само съм преуморен и имам много работа.
— Значи имаш нужда точно от една солидна закуска. На път към теб ще напазарувам и след половин час пристигам — и затвори, пред той да успее да възрази.
Лъки разбра, че засега всичко е дотук. Обърна се по корем.
— Приятелката ти?
— Годеницата ми.
— Не знаех, че още се правят такива неща.
— Какви?
— Ами да се сгодяват.
Той вдигна ципа на дънките и си отиде до гардероба, откъдето си взе риза.
— Тя идва насам — каза той.
— Чух.
— Съжалявам.
— Наистина ли?
Дали искрено съжалява, или просто го каза от вежливост? По дяволите! Този проклет телефон!
Стана от леглото, увивайки се в чаршафа.
— Е, аз се обличам и изчезвам. Не искам да те притеснявам.
— Хей, Лъки — с две крачки той застана до нея, хвана я за раменете и впи настойчив поглед в очите й. — Не знам какво става. Но нещо ще се случи. Това, което знам, е, че искам да те видя пак. Може ли?
— Мразя мъжете, които искат… разни неща — грабна дрехите, които й беше приготвил, влетя в банята и затръшна вратата след себе си.
Той се намръщи. Не искаше повече никакви усложнения в личния си живот и въпреки това знаеше, че трябва да я види отново. Тя беше за него като започнато и недовършено дело, а през целия си живот Стивън не зарязваше нещата насред пътя.
