— Той е мъртъв, Лъки — каза й мрачно Коста. — Мъртъв е!
— Майната ти! — беше изкрещяла тя с изкривено от непосилната болка лице. — Майната ти! Ще се оправи… Ще се оправи..
Сирените на две коли едновременно прорязаха въздуха — линейката на Бърза помощ и патрулната кола на полицията.
— Трябва да го закараме в болница — настояваше през риданията си тя. — Моля ви! Побързайте. Всяка секунда е ценна.
— Не можем да направим нищо за него, госпожице — промърмори единият от санитарите на линейката с протегната към нея ръка.
Тя яростно отблъсна ръката му.
— Откъде, по дяволите, знаеш? Дори не си опитал да направиш нещо!
Пред очите й беше Марко, с когото се беше разделила едва преди няколко часа. Сега не виждаше безчувственото му тяло. Не виждаше обезобразеното му лице, превърнато в кървава пихтия. Не виждаше локвата кръв, който ставаше все по-голяма и по-голяма.
Към тях се приближи цивилен полицай, следван от няколко ченгета. Започна да им дава указания да разпръснат тълпата и да потърсят свидетели.
— Коя е тя? — попита той. — Разкарайте я от мъртвия и се опитайте да разберете какво, по дяволите, се е случило.
Едно от ченгетата — почти момче — пристъпи напред, за да изпълни заповедта на началника си. Когато се опита да я отстрани от трупа, тя го изрита толкова силно, че той политна назад, поразен от изненада и болка.
Боги беше този, който успя да се справи с нея. Въпреки отпусната си, на пръв поглед хилава външност, беше як като стомана. Откъсна я от Марко и я поведе — по-скоро почти я пренесе — към входа на хотела.
Последвалите часове бяха останали в съзнанието й като неясна картина от лица, гласове, лекари и хора без значение. И някакво място, което й беше странно познато, място, което беше посещавала и преди… Тихо място, където никой не я безпокоеше… Когато нейната майка си беше отишла… тогава беше същото…
Двайсет и четири часа по-късно беше дошла на себе си. В частна клиника. В самостоятелна стая.
— Къде се намирам? Защо съм тук?
Дремещата до този момент на стол до леглото й сестра, веднага скочи и се надвеси над нея.
— О, госпожице Сантейнджело… една минутка, моля — и изтича вън от стаята.
Тя внимателно се надигна и седна в леглото. Започна да оглежда и опипва тялото си. Предположи, че сигурно е претърпяла някаква злополука… или катастрофа. Напрегна паметта си. И започна да си спомня…
Тържественото парти по случай откриването на „Маджириано“…
Енцо, Коста, Марко, Уорис Чартърс, Дарио…
Залата, пълна със звезди и величия…
Спомни си цялата проклета вечер!
А след това?… Изправи се пред бяла стена.
В стаята й забързано влезе лекар.
— Защо съм тук? — настойчиво го попита тя. — Какво се е случило с мен? Някаква злополука ли?
— Преживели сте нещо повече от физическа травма, госпожице Сантейнджело. Наложи се да ви упоим. Господин Зенокоти е тук. Мисля, че е най-добре той да ви обясни.
В стаята влезе Коста.
Разказа й какво се е случило…
Сега, две години оттогава, Марвин Гей и неговата „Какво става“ я върнаха назад. И най-накрая съзнанието й се отключи. Истината се разкри с цялата си жестокост пред нея… Истината. И непоносимата болка.
Сълзите бликнаха от очите й и тя заплака с дълбоки, разтърсващи ридания. Отмъщението, което бе поискала, не можеше да й върне Марко. Марко го нямаше, за да се обърне към него за съвет или подкрепа. Марко го нямаше, а беше свързана с него неразривно. Тя носеше отговорност за толкова много неща, но когато трябваше някой да управлява двата хотела, той беше този, който пое нейната отговорност.
Естествено, Енцо Бонати и сега доказа, че е верен приятел. Лично беше подбрал двама от най-добрите си хора, за да ръководят бизнеса във Вегас и докато тя беше в клиниката, добре се справяха с възложените им длъжности. Това й помогна много, защото не искаше да остава в Лас Вегас. Искаше да се върне в Ню Йорк. Сърдечно благодари на Енцо и го помоли, стига да няма нещо против, да продължи да се грижи известно време за хотелите.
— Добре — съгласи се той. — Ти се занимавай с твоята работа, Лъки. Моите момчета ще се справят. Всички ще се справим.
После лично се ангажира и организира своите хора да издирят убиеца на Марко.
Две седмици след убийството му той й каза:
— Открихме го. Някакъв незначителен пикльо, тръгнал да урежда дребни сметки в хазарта. Ще прочетеш за това копеле утре във вестниците.
И Лъки беше прочела. Някой си господин Мортимър Саурис изгорял заедно с автомобила си. „Странна злополука“, беше определението на вестниците.
— Шибаният копелдак е умрял бавно — разясни й Енцо и веднага добави: — Извини ме за езика.
Енцо разполагаше с огромна власт. Беше могъщ като непристъпна крепост. Лъки мрачно си спомни за братята Касари и опита им да заграбят „Маджириано“ съвсем скоро след смъртта на Марко. Енцо й беше казал, че той ще се справи с този проблем. Няколко седмици по-късно й се обади:
— Рудолфо Краун, братята Касари и още няколко задници, дето бяха инвестирали в синдиката — вече са вън от играта. Както пишат вестниците, всичко е наше.
Тя остана доволна, разбира се, но продължаваше да не проявява интерес и повече не стъпи в Лас Вегас. Беше непоносимо за нея да бъде там, където всичко й напомня за Марко.
Парите от „Мираж“ продължаваха да текат както обикновено. Специално упълномощени куриери взимаха чантите с парите и ги пренасяха до различни градове. Там парите се изпираха и се връщаха напълно законни, след което се появяваха в една или друга компания на Сантейнджело. Парите от „Маджириано“ парите се вливаха в бизнес империята на Джино по същия начин.
Докато един ден Енцо извика Лъки в своята резиденция на Лонг Айлънд.
— Имам изненада за теб — каза й той. — Заех се със сделка, която може да донесе големи пари за всеки, който участва в нея. Включих твоя дял от „Маджириано“. Имай ми доверие, Лъки.
— Вярвам ти — усмихна се тя.
Но Коста възрази още на мига, когато чу за сделката. Когато ставаше въпрос за пари, той винаги следваше вродената си подозрителност към всичко и всеки. Понякога Лъки проявяваше известно лековерие. Джино никога не би постъпил така. Той не би доверил парите си дори на стар, верен приятел като Енцо. Лъки все още е много млада, за да осъзнава силата и могъществото на долара.
— Я стига, Коста — възрази тя. — Става дума за Енцо. Та той ми е като баща, за Бога. Да не искаш да кажеш, че може да ме измами.
— Просто не виждам необходимостта от тази сделка. Не виждам защо трябва да променяме операциите с „Мираж“, след като схемата работи безотказно повече от двайсет години?
— Това е различно, Коста. Това е инвестиция. В момента се нуждаем от свежи пари. Остави Енцо да си свърши работата, както той я разбира. И няма да има проблеми да си вземем спечеленото, когато поискаме.
Марвин Гей. Пееше. Гласът му изпълваше стаята със спомени. Отключваше и отваряше паметта й.
Господи! Толкова силно беше обичала Марко! Защо си беше забранила упойващото удоволствие да си спомня за своята любов?
Стивън влезе при нея. Беше обул избелели дънки и памучна риза. Черната му къдрава коса беше мокра,
