— Защо?
Лъки извади цигарите си от чантата, взе една и нервно натисна запалката на колата.
— Божичко! Вече няма значение! Само щях да те помоля да остана у вас до десет. Забрави! Няма да ти създавам проблеми.
— Не ми създаваш никакъв проблем — сухо възрази той, но в себе си се почуди защо не го помоли да я закара при някой приятел или роднина.
— Благодаря.
Запалката щракна. Тя я издърпа, запали цигарата си и дълбоко смукна дима.
До апартамента му пътуваха, без да си разменят и дума повече. Пътната сигнализация не работеше, затова се движеха много бавно, почти пълзяха.
Той си помисли за работата, която го очакваше. Разследването на Бонати наближаваше критичната си точка. Две години ровене в живота на един мъж. Енцо Бонати. Уличното хлапе, което с годините се беше превърнало в един от най-големите престъпни босове в района. Проституция. Порнография. Хазарт. Наркотици. Не включваше в равносметката убийствата, изнудванията и подкупите.
Беше мъчително трудно да се убедят хората да говорят. Страхът сковаваше езиците им. Но все пак се намериха единици, които проговориха. Благодарение на Боби де Уолт. Няколко ключови свидетели, чиито показания щяха да изпратят Бонати там, където му беше мястото — зад решетките, до края на живота му. Стивън се беше погрижил за свидетелите — беше ги скрил добре, на сигурно място. Оставаше само да се оформят документите, върху които да състави обвинителния акт срещу Бонати. И да го изправят пред съда.
Внимателно паркира шевролета пред червената тухлена къща, в която живееше — на Петдесет и осма и „Лексингтън“. Веднъж годишно късметът му се усмихваше и той намираше празно място за паркиране в непосредствена близост до нея. Днешният ден се оказа такъв, късметлийски. Прие го като добро знамение след изгубената нощ.
Лъки отново се прозя.
— Ей, та ние сме съседи — забеляза тя и свободно се протегна в седалката. — Лесно ще стигна до апартамента си в десет часа.
Божичко, какво щеше да прави с нея цели три часа? Защо трябваше да си играе на Господин- Доброто-Момче. Защо просто не я разкара и да й каже да си намери някой друг да й прави компания.
Слезе от колата, но преди да успее да заобиколи и да й отвори вратата, тя изскочи отвътре, поразкърши се, после се прозя отново и каза:
— Гладна съм. А ти? Намира ли ти се нещо за ядене?
По дяволите, нима се надяваше да й приготви и закуска?!
— Мисля, че има яйца, стига да можеш да ги приготвиш — кратко каза той.
Тя сви безпомощно рамене.
— Май не притежавам онзи женски усет към кухнята. Достатъчно е само да погледна към продуктите за готвене, и те се превръщат в…
— По-добре не ми го казвай!
Къщата, в която живееше Стивън, беше обособена в четири отделни апартамента. Стивън заемаше приземния етаж. Кери непрекъснато правеше опити да го облагороди, както се изразяваше тя, но на него му харесваше точно така, както си беше. Изчистени линии, семпли форми, убити цветове. Тъмно дърво, кожени канапета, огромно старо бюро, препълнени с книги библиотечни лавици. И единствената екстравагантност, която си бе позволил — неговата любима, невероятна квадрофонична супер уредба, окомплектована с внушителна колекция плочи с блус и соул-изпълнения.
Лъки се огледа. Обстановката изобщо не отговаряше на очакванията й. Не знаеше и как да се отнася със Стивън. Той категорично беше по-привлекателен от мъжете, които беше срещала. А привлекателните мъже обикновено са с високо самочувствие и доста арогантни. Но този мъж беше различен. И по всичко личеше не е наясно със зашеметяващото въздействие на красотата си.
Изкуши се да го съблазни и примами в леглото. Да се пъхне под чаршафите с него и да види дали ще съумее поне малко да разчупи непристъпността му.
Едва не се изсмя с глас. Ама че мисли й се въртяха в главата! Нали мъжете бяха тези, които изгаряха от желание да започнат свалката. Досега всичко, което беше нужно тя да направи, беше бавно да се разхожда из баровете, посещавани от самотници, и мъжете започваха да й налитат като пчели на мед. Като че ли нейната пухкавелка беше излязла на мода и всички бързаха да се облажат. Харесваше анонимната атмосфера в тези барове. Влизаш вътре, избираш си партньор, понякога дори не знаеш името му.
Без име. Без болка и разочарование.
— Защо не седнеш? — попита Стивън. — Ще сложа вода за кафе.
— На газ ли си или на ток?
— На газ.
— Щур късмет!
— Ами да — и той отиде в кухнята.
Тя се отпусна в кожения диван. В главата й се въртяха куп неща, страшно много задачи, които й предстоеше да свърши.
Притвори за миг клепачи.
Джино се връщаше… Всеки момент… Днес…
Не искам отново да бъда малко момиченце. Моля те, татко, не ми отнемай всичко… Моля те…
Тя стреснато отвори очи.
Господи! Какво става с мен? Все още никой нищо не ми е отнел…
Стивън се върна от кухнята. Беше свалил сакото си. Умората почти се бе изличила от лицето му.
— Сложих водата, след малко ще заври. Да ти пусна някоя плоча, докато си взема набързо душ — предложи той.
Тя кимна. Клепачите й тежаха, готови всеки миг да се затворят… само за секунда… за миг само…
Той бързо прехвърли няколко албума и отдели един — от неговите любими изпълнения. Тя поне притежаваше едно достойнство — добър музикален вкус. Щеше да я провери с едно-две от най-добрите изпълнения на Марвин Гей. „Какво става“ си беше безспорна класика. Пусна плочата и отиде в спалнята да се съблече. Нямаше търпение да застане под студената освежаваща струя на душа.
Когато мелодичните звуци изпълниха стаята, преминаха като лек бриз в съзнанието й — тя вече дремеше.
Марвин Гей. Какво става? Исусе Боже!… Марко! Тяхната единствена любовна нощ. Тържественото им вричане за бъдещето… Марвин Гей. Пускаха плочата отново и отново… Спомените нахлуха в съзнанието й като мощна приливна вълна, без тя да успее да им попречи.
Марко. Дори мисълта за него беше табу. Беше го закътала и заключила дълбоко-дълбоко в себе си и не си позволяваше да припарва дотам. Беше мъртъв… Беше си отишъл завинаги…
Марко… Марко… Марко…
Чуваше виковете му. Виждаше тялото му върху черния асфалт. Усещаше кръвта, бликаща от раните му. От нейния Марко… Нейната любов.
Виждаше тълпата зяпачи, насъбрали се около тялото му. Чуваше ги как си приказват, все едно че пред очите им е най-обикновената гледка. Тлъсти дъртачки в невъобразими летни рокли, гадни хлапета и вулгарни мъже в полиестерни костюми.
Един от тях снимаше с камера. Насочи шибания си обектив и щракна.
Тогава тя беше скочила като тигрица, беше сграбчила и измъкнала камерата от потните му ръце и я бе разбила в паважа. После беше започнала да крещи — неистово, истерично:
— Копеле гадно… копеле… Копеле!…
Боги беше отвел встрани изненадания мъж, някакъв турист, а тя се отпусна до Марко, повдигна внимателно главата му и я приюти в скута си.
А през цялото време кръвта изтичаше от него… Бавно. Без да спира. До последна капка…
— Обичам те, скъпи… обичам те… обичам те!
Тогава си бе помислила, че ако непрекъснато му повтаря тези думи, той няма да си отиде… няма да я напусне.
