Нямаше търпение да се махне оттук, да изтича в кухнята и да разкаже тази история.
Салваторе подписа сметката със замах, преливаше от задоволство.
— Колко ти е часът, момче?
Сервитьорът погледна часовника си.
— Два и десет, сър.
Лъки запали поредната цигара и каза на Коста:
— Не е в стила на Марко да закъснява. Каза в два часа. Вече е два и двайсет.
Коста отпи от горещия сладък чай и внимателно я погледна.
— Говорих с Джино тази сутрин — каза той.
Думите му сякаш не достигнаха до съзнанието й.
— А, така ли? — сдържано откликна тя.
— Един ден ще трябва да се изправиш пред факта, че е твой баща. Че всичко, което си постигнала, е било възможно единствено поради…
Тя престана изобщо да го слуша. Не искаше да слуша. Защо Коста се опитваше да развали нейния ден? Защо винаги намесваше Джино? Очите й разсеяно оглеждаха ресторанта.
Забеляза в дъното Боги, който разговаряше оживено с някого. Загледа се в него само и само да не слуша Коста. Май Боги говореше с едно от момчетата, обслужващи паркинга на ресторанта. Такова нещо повече не биваше да се случва!
— …един ден — говореше Коста, — Джино ще се върне и тогава ще трябва да…
Боги внезапно се обърна и тръгна към тяхната маса. Движеше се като пантера — с гъвкава походка, бързо и тихо. Когато наближи, нещо в израза на очите му предизвика ледени тръпки у нея и Лъки усети, че нещо не е наред.
— Какво има? — изпревари го тя.
Лицето му беше като маска.
— Навън са стреляли.
— Стреляли? Какво искаш да кажеш?
Коста се намеси:
— Какво се е случило?
Боги поклати глава.
— Не знам. Някой е стрелял. Искам да се качиш горе, Лъки, веднага! — още не беше изрекъл докрай думите си и я хвана със стоманената си ръка.
Лъки опита да се освободи от хватката му.
— Не искам да се качвам горе — възрази тя.
Коста отново се намеси:
— Налага се. Отведи я горе! — разпореди той. — Ще разбера какво става.
— Майната ви! — избухна тя. — Няма да се качвам никъде. Ще ме пуснеш ли, или… — скръцна със зъби към Боги.
Боги погледна бързо към Коста. Възрастният мъж незабележимо му кимна. Той пусна ръката на Лъки.
Тогава тя побесня. По дяволите, за кого си мислеше, че работи Боги! Овладя се и изстреля:
— Да вървим и да разберем какво става!
Мъжът, който лежеше върху напечения асфалт, не виждаше и не чуваше нищо. Казват, че когато умираш, целият ти живот се изнизва пред очите ти като филмова лента. Не беше така. Изобщо не беше! Беше само болка. Нечовешка болка от трите куршума, които се забиха в тялото му, докато вървеше към входа на хотела. И тази болка го увличаше в едно безумно пътешествие, едно кратко пътуване… и скоро всичко щеше да свърши. Задави се в дъха си. Неговата последна глътка въздух. В същия миг го проглуши нейният агонизиращ вик:
М… А… Р… К… О! О, не! Ннеее… О, ГОСПОДИ… неее! М… А… Р… К… О!…
Книга трета
Четвъртък, 14 юли 1977
Ню Йорк
Най-после, останала съвсем без сили, Лъки достигна най-долния етаж. Беше едва седем сутринта, но горещината вече тежеше над града. Чувстваше се мръсна, отчаяно копнееше за един душ.
Стъпалата я отведоха в подземния гараж. Отиде до колата си, малък „Мерцедес“ металик. Остави голямата си чанта на предния капак и започна да търси ключовете си. Напразно ровеше в чантата си и се бореше с яростта, която я обземаше. Проклетите ключове не бяха вътре!
В гнева си изсипа съдържанието на чантата си. Никакви ключове — нито от апартамента, нито от колата.
Внезапно се сети, че беше обърнала и изсипала чантата си на пода на асансьора, докато търсеше запалката си. Идиотка! Явно не беше прибрала ключовете си обратно. И сега те си лежаха на пода в асансьора.
Е, това вече й дойде твърде много.
— По дяволите! По дяволите! — изля безсилието си в ритници по колата тя.
Стивън, който тъкмо влизаше в гаража, замръзна изумен на място.
— Какво става?
— Оставила съм проклетите ключове в асансьора! Представяш ли си?
— Как можа да направиш такова тъпо нещо?
— Как можа да направиш такова тъпо нещо? — побесняла, тя изимитира гласа му. — Направих го нарочно, естествено, та да те принудя да ме вземеш с твоята кола. Сякаш не ми стига времето, което прекарахме заедно!
Той въздъхна.
— Хайде.
Тя бързо нахвърли всичко обратно в чантата си и го последва до колата му — „Шевролет“, модел отпреди две години.
Той отключи вратите и тя се отпусна в седалката до шофьора.
— Включи климатичната инсталация! — побърза да се разпореди Лъки.
Той не го направи. Все едно не я беше чул. Запали колата и леко форсира двигателя.
— Включи шибания климатик! — изсъска тя.
— Не мога. Двигателят трябва да поработи поне десетина минути, за да мога да включа климатичната инсталация.
— Защо?
— Защото двигателят ще се изключи — обясни спокойно той.
— Защо тогава не си купиш свястна кола?
— Защото тази случайно ми харесва. Някакви възражения?
Двигателят тихо замърка, Стивън включи на скорост и излезе от подземния гараж. Улиците бяха оживени, хората бързаха във всички посоки.
— Къде живееш? — попита вежливо Стивън.
Тя се прозя, без да си направи труда да прикрие с длан зейналата си уста.
— Шейсет и първа и парка. Но няма смисъл да ходим дотам. Нямам ключове, а прислужницата не идва преди десет.
— Портиерът сигурно има резервни?
Тя поклати отрицателно глава.
Той стисна устни. Вече му писваше от нея.
— Къде да карам тогава?
— Ти къде живееш?
