Навън, на улицата, си пое дълбоко дъх и тръгна към близката станция на метрото. Нервите й бяха опънати като струни. Колкото по-скоро приключеше с тази среща, толкова по-добре.
Стивън винаги ставаше към шест и половина. Съблюдаваше стриктно дневния си режим — леден душ, половин час упражнения с натоварване за силно и хармонично тяло, след това чаша натурален портокалов сок и закуска от пшеничена каша, царевични бухтички, мед и горещо кафе. След това беше готов за всичко.
Днес специално беше готов за Енцо Бонати. Този ден щеше да се превърне в забележителност и вестниците щяха да му отделят специално внимание. Двете години задълбочена и напрегната работа наближаваше своя край, което изпълваше с удовлетворение Стивън, но и го плашеше. Удовлетворението идваше от факта, че престъпник като Бонати заслужаваше да прекара останалата част от жалкия си живот зад решетките. Страхът пък се пораждаше от това, че дори сега толкова неща можеха да се провалят.
Облече се и се замисли върху собствения си живот. Ейлийн заемаше съществена част от него. Толкова способна, организирана и привлекателна. Една наистина съвършена съпруга.
Но една нощ, прекарана в заседнал асансьор с някакво енергично и отракано момиче, наречено Лъки, се оказа достатъчна, за да разбере, че Ейлийн не е за него. Внезапно осъзна, че не изпитва желание да прекара останалата част от живота си с нея. Беше толкова ясно и просто. Неговото решение. Въздъхна дълбоко. Проблемът се състоеше в това как да й го каже.
Енцо се събуди с тежък махмурлук. В устата си имаше в вкус на препикани пилешки курешки, главата му се пръскаше, усещаше тялото си сковано и мръсно. Тези неудобства не му попречиха да реши, че е прекарал весела вечер. Страхотно червено вино. Похотливи руси уруспии, готови да изпълнят всяко негово желание. Жени. Всички бяха еднакви. Курви. Не предлагаха нищо ново под слънцето. Но това го знаеше от край време. Усещаше обаче, че в последно време — може би през седемдесетте години — в тях настъпваше някаква промяна. Всички се бяха отворили — ебане, духане и останалите неща. Докато той добре си спомняше времето, не беше толкова отдавна, когато такова разнообразие си позволяваха само проститутките. Сега изглежда всички жени харесваха секса. Не беше само на приказки, наистина го харесваха. А този факт беше предостатъчен, за да съсипе неговото удоволствие. Занапред, реши той, момичетата, които ще бъдат наемани да го забавляват, трябва да бъдат по-невинни. Най-добре все още девствени. Имаше ли останали девственици на този свят?
Свали меките наочници за сън и се отдаде на първия си утринен пристъп на кашлица. После натисна бутона на звънеца над леглото и извика при себе си Големия Виктор, неговия личен телохранител от трийсет и пет години.
Очертаваше се напрегнат ден. Джино Сантейнджело се беше върнал в града и без отлагане трябваше да се свърши много работа.
Лъки различи още във въздуха пристигащия от Лас Вегас самолет, с който пътуваше Боги. Не откъсна очи от бялата птица, докато тя се приземи на летището. Неспокойно изчака Боги да се покаже на изхода за пристигащите пътници. Той също я видя и забърза към нея.
Не беше променен. Беше си същият Боги — върлинест, с дълга коса, впити дънки и овехтяла армейска куртка.
Тя се затича към него и се хвърли на врата му, спонтанната й реакция малко го притесни. Не си падаше по емоционалните изблици.
Боги се огледа наоколо със зорките си, азиатски очи.
— Знае ли някой, че пристигам?
— Каза ми да не казвам на никого. И аз на никого не съм казала Боги, честно. Какво става?
Той хвана ръката й със силните си пръсти. Стисна я толкова здраво, че я заболя.
— Колкото по-скоро седнем някъде и поговорим, толкова по-бързо ще помъдрееш.
— Да тръгваме тогава. Колата ми е отвън. Можем да говорим на път за града.
— Аз ще карам. Когато чуеш това, което имам да ти казвам, сигурно ще превъртиш. Лъки, трябва да знаеш, че целият ти труд досега е отишъл на вятъра.
Думите му се врязаха дълбоко и болезнено в душата й. Черните й очи убийствено заблестяха, гласът й режеше:
— Разкажи ми, Боги, не мога да чакам повече.
Сутрешните вестници съобщиха за завръщането на Джино в Америка. Не крещяха със заглавия на първите си страници. По-скромно отразиха събитието, Ню Йорк Таймс например публикува съобщението на третата си страница.
Джино прочете материала и отвратен захвърли вестника. По-скоро гадно намекваха, че е изненадал със завръщането си Лъки и Дарио, неговите деца. Той позвъни на Коста и му нареди да организира среща днес следобед с децата му. Неговите деца. Какъв майтап! Педераст и уруспия. Въпреки гнева, мисълта, че ще ги види отново, го развълнува повече, отколкото искаше да признае.
Лъки и Дарио. Рожбите от брака му с Мария. Сладката красива Мария. Всеки път, когато си спомнеше за нея, изпитваше същата нечовешка болка, както в деня, когато я загуби. С годините убийството й не избледняваше в съзнанието му — щеше да го помни да последния си дъх, когато и той отидеше при нея. Мария. Нежна. Ефирна. Защо Лъки поне малко не приличаше на нея?
Цялата сутрин прекара до телефона. Възобнови връзката си със своите стари, добри познати, съобщи на хората, които трябваше да знаят, че се е върнал и ще остане тук. Слушаше това, което те му казваха. Поглъщаше всяка дума. Чу слухове. Чу клюки. Чу истини. До обяд — времето за срещата му с Енцо — научни много, повече от достатъчно, за да е категорично сигурен, че Енцо няма да върне хотелите във Вегас без борба.
Е, щом той го искаше, Джино беше готов. Междувременно предприе стъпки, за да подсили позициите си и Енцо Бонати, ако проявеше достатъчно ум и разум, трябваше да отстъпи, преди да се стигне до сблъсък. Джино Сантейнджело беше победител. Беше го доказал.
Този път не се заглеждаха в Кери. Беше чернокожа в квартал за чернокожи. И какво от това. Не носеше по себе си никакви скъпи украшения, въпреки че само слънчевите й очила „Хенри Бендъл“ струваха повече от сто долара.
Придвижването с метрото се оказа истинско мъчение. Беше задушно, мръсно, вонеше. Колко години бяха минали, откакто за последен път беше пътувала с метрото? Във всички случаи достатъчно, за да види добре огромната разлика между своя начин на живот и този на обикновения човек. Ти си щастливка, Кери, успокояваше се сама тя. Твоят живот олицетворява американската мечта. Пари, стил и положение. Но всичко това е един фалш, нали? Всъщност живееш в лъжа. Целият ти живот е изтъкан от лъжи.
Беше часове преди дванайсет. А на нея й се искаше да е много по-късно. Тревогата и мъчителните предчувствия не я напускаха. Влезе в един смесен магазин, седна на високото столче в края на бара и си поръча кафе.
— Днес ни очаква страхотна жега, миличка — лениво я заприказва жената зад бара, без да спре да се почесва под мишницата. — Ще бъде по-горещо от устата на Мохамед Али — изкикоти се силно на собствената си шега. — Ох, толкова ми харесва устата на това момче!
Кери се усмихна едва забележимо. Предстоеше й да прекара три часа в очакване.
Половин час не достигна на Уорис Чартърс, за да се сблъска с Лъки Сантейнджело на летище „Кенеди“. Полетът му от Лос Анджелис беше от първите. Той самият се радваше на добро настроение. Сутрешните вестници съобщаваха за завръщането на Джино Сантейнджело в Америка. И той си беше направил точен разчет на времето.
Усмихна се самодоволно. Беше му отнело много време, но работата беше опечена. Най-накрая Убийствен изстрел беше готов за реализация. Но не благодарение на Дарио Сантейнджело, въпреки че Уорис тактично му предложи да се ангажира по някакъв начин.
Уорис се замисли над събитията от последните две години. Дарио. Това русо, красиво момче с ненаситен
