Бонати. Само при произнасянето на името му в главата й нахлуха жестоките спомени. Бонати! Отнасяше се с нея като с вещ — маса, стол… парче месо — с което да си поиграе.
Бонати. Господарят. За него всички останали бяха червеи.
— Сузита — нежно каза Кери, — последните няколко дни ти ме прекара през ада. Бях пред магазина за месо в сряда вечерта. Чаках. Ти не дойде. Нападнаха ме… арестуваха ме… беше истински кошмар. Моля те, кажи ми какво искаш от мен и ме остави да живея живота си.
— Даа, знам… Между нас вече няма нищо общо. Ти си дама. Аз съм проститутка, която ръководи публичен дом на Бонати. Защо да си губиш времето с мен?
— За Бога, кажи ми какво искаш?
Сузита започна да си играе с пръстените по дебелите си пръсти.
— Искам да те предупредя, това е всичко.
— Да ме предупредиш?
— Да. За разследването на Бонати.
— Разследване?
Сузита вдигна на челото си големите слънчеви очила и впери недоверчив поглед в Кери. Очите й приличаха на стафиди, боднати в тъмна, грапава, нещавена кожа.
— Разследване, което води твоят син.
Сякаш електрически ток разтърси Кери. Разследване, което води твоят син. Знаеше, че Стивън работи върху някакво специално разследване, но служебното му положение забраняваше да споменава каквито и да е имена. Не й беше казал нито едно. Дори Джери не беше посветен.
— Не знаеш, така ли? — настоя Сузита.
Кери немощно поклати глава.
— Майната му! — възкликна Сузита. — За разлика от теб Бонати знае… и изобщо не е притеснен.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не съм единствената, която не те е изпускала от погледа си.
Почувства как от стомаха й се надига жлъчка и засяда в гърлото й.
— Бонати знае кой е Стивън. Синът ти се е заел да го прати зад решетките. Но когато застане там, пред съдебните заседатели, Бонати ще им разкаже за теб. Можеш ли да си представиш тогава какво ще се случи? С такава майка като теб Стивън ще стане на посмешище и ще се наложи да си подаде оставката. Бонати очаква с нетърпение този момент. Приготвил е всичко за теб — наркотици, снимки, сведения от болницата… Даже онези стари снимки на Стиви с всички момичета, когато той беше на четири годинки. Малко хубаво момченце в бял копринен костюм, стъпил на масата пред тържествената торта…
Кери отчаяно затвори очи и се отпусна в седалката.
Лъки седеше на леглото, кръстосала по турски крака, със затворени очи и притиснати към слепоочията си пръсти.
Енцо Бонати. Нейният кръстник. Нейният наставник. Човекът, който й беше толкова близък… Когото обичаше… Човекът, който беше заменил Джино…
Енцо Бонати. Змия в пазвата. Главорез. Убиец. Екзекуторът на Марко — не лично, но беше дал заповедта да бъде убит.
— Отстранете Марко — сигурно беше казал. — Той единствен разбира от всичко. Момичето и Коста са лесни. Ще отстъпят. Нямат акъл да се справят сами с нещата.
Колко прав е бил той. Как ли е злорадствал, когато тя му поднесе всичко на тепсия. На него. И на близнаците Касари — синовете на убиеца на нейната майка.
И тя никога не беше се усъмнила в нещо. Не изпитваше и капка подозрение. Тъпата малка Лъки Сантейнджело. Тъпата путка.
Ако не беше Боги, щеше да си остане такава. Боги беше подслушал разговора на двама чикагски гангстери, които се возили в неговата лимузина преди десет дни. Беше доловил само откъслечни фрази, няколко имена и дати, но и те били достатъчни, за да събудят любопитството му. Започнал да го човърка въпросът дали всъщност Енцо Бонати е лоялен към Лъки… Един въпрос, но достатъчен, за да го пришпори да извърши лично едно малко разследване.
Малкото разследване на Боги открило много неща. Лесно. Имал приятел в полицията, който изровил от архивите делото по убийството на Марко. В една от папките било отбелязано, че извършителят е неизвестен. Имало дълъг полицейски доклад за няколкото заподозрени, които били задържани и запитани. Братята Касари — но тяхното алиби било желязно. Един техен наемен шофьор бил арестуван, освободен срещу откуп и после убит при катастрофа — шофьорът на колата, която връхлетяла върху него, незабавно избягал, но по-късно бил заловен и изправен пред съда. Мортимър Саурис всъщност бил дребен комарджия и дори не бил в града, когато застреляли Марко. Имаше алиби, пък и не приличаше на човек, способен да ликвидира някого, макар че други успяха да го ликвидират.
Марко беше убит от братята Касари по заповед на Енцо Бонати!
Лъки още по-силно притисна слепоочията си. Защо не беше разбрала какво става около нея? Защо дори не се бе усъмнила?
Господи! Скочи от леглото.
Знаеше какво трябва да направи.
Когато излязоха от „Рикади“, Коста беше плувнал в пот. През целия си живот се беше стремял към мир и разбирателство. Е, Джино се беше върнал и мирът и разбирателството станаха понятия от миналото.
— Тоя мръсен кучи син — избоботи Джино, щом се качиха в колата. — Тая мръсна, гадна, шибана, лъжлива уста.
— Но той се съгласи с всичко, което каза — направи опит да му възрази Коста. — Без да се противопостави.
— Дали не започваш да изкуфяваш, Коста? Аз съм този, който отсъстваше, а ти си този, който нищо не знае.
— Мислиш, че иска да ни измами ли?
— Събуди се, старче. Той планира нещо повече от измама. Планира удар. Знам го. Чета го в очите му.
Коста искрено се изненада.
— Мислиш, че Енцо, твоят приятел от толкова години…
— По-кротко, де. Ако твоят задник е толкова чист, че спокойно можеш да го изложиш на слънце, не мисли, че и другите са такива. Трябва да обмисля спокойно ситуацията. И трябва да взема мерки за сигурността си. Той планира удар. Знам го!
— Но, Джино…
— Какво, Коста? Какво? Мислиш, че е невъзможно ли?
— Аз само…
— Уговори ли ми среща с Дарио и Лъки?
— Опитах да се свържа с тях…
— Не опитвай, а ги доведи в хотела. Ако Енцо планира да ме премахне, няма начин да не е нацелил и тях. И може би Лъки ще е първата след мен. Кой знае? Искам ги в хотела възможно най-скоро. Лично ги доведи.
Коста кимна. Отново го обля пот.
Енцо седна на задната седалка на своя „Понтиак“ с бронирани стъкла и система за сигурност, които струваха повече от проклетата кола. Гневно и мрачно пъхна касета със записи на Тони Бенет. Когато звуците на Аз оставих сърцето си в Сан Франциско изпълниха купето, той каза на Големия Виктор:
— Време е. Оправи нещата. Не искам шибани провали.
— Имам идея, шефе — когато говореше, от устата на Виктор излизаха пръски.
— Да я чуя.
— Защо не използваме момчето? Оня Дарио. Ако той свърши работата, няма да има нищо, което да сочи към теб. Сантейнджело има много приятели, все важни клечки, които хич няма да се зарадват, ако разберат,
