Коста тръшна слушалката. Дарио. Попаднал в беда. Като че ли винаги не е в беда. Винаги. Толкова хубав, русокос и мъжествен… И… перверзен.
Ако някога Джино откриеше истината за единствения си син…
Коста тихо изруга. Беше винаги толкова овладян, толкова сдържан, но Дарио можеше да го накара да псува по всяко време.
Замисли се за момент, после вдигна слушалката и бързо набра номера. Обади се женски глас.
— Рут, скъпа — каза спокойно той. — Коста Зенокоти на телефона. Как си?
От слушалката го заля водопад от оплаквания поради спирането на тока. Той я прекъсна.
— Рут, знам, знам. Там ли е Сал?
— Ей сега.
— С какво мога да помогна, господин Зенокоти? — обади се гласът на Сал.
Коста й продиктува адреса на Дарио.
— Незабавно иди там, мила — настоя той. — Ще се наложи да изкъртиш вратата, за да влезеш. Има някакъв проблем с ключалката. Виж кой е виновен и се оправи както ти решиш, че е най-добре. Обади ми се утре да ти платя.
И затвори телефона. Дарио имаше късмет. Сал беше истински експерт в разрешаването на особени ситуации. Разбира се, можеше й да не й се наложи да действа. Но нямаше как да отмине зова за помощ на Дарио. Можеше ли въобще някой да го направи?
Само Джино.
Може би.
— Мамичката ти ебана!
До Дарио достигна ликуващият крясък на момчето. Той се сля с трясъка от разбитата ключалка. Сигурно беше намерил някакъв тежък предмет в банята, за да я счупи.
— Къде си, путьо скапан? — продължаваше да крещи той. — Няма да си спасиш скапания педерастки задник, като се криеш!
Дарио се беше измъкнал в кухнята. Сега дебнеше клекнал зад вратата, стиснал здраво в протегната си напред ръка ножа за рязане на месо.
— Мамичката ти курвенска! — оттатък крясъците продължаваха. — Ще те пипна!
Кери замаяна вървеше по улиците на Харлем. Като че ли куцо и сакато от обитателите му бяха наизлезли на улицата да търсят какво да откраднат. Чупеха стъкла на витрини и разграбваха каквото им попадне. Двама мъже едва не я събориха, минаха покрай нея, помъкнали огромен дъбов сандък. След тях младо момиче пъшкаше под тежестта на голям телевизор. Отвсякъде гърмеше рокмузика.
Никой не й обръщаше внимание. Беше просто една от тях, с разрошена коса, размазан грим и разкъсани уши, от които капеше кръв.
Представяше си как изглежда, но това изобщо не я вълнуваше. Беше изпълнена с гняв, помитащ, неконтрулируем гняв, който я водеше по улиците към мястото на срещата.
А животът й беше толкова подреден, толкова спокоен допреди два дни.
Тогава телефонът иззвъня. Обади се приглушен глас, който й каза, че ако знае кое е добро за нея, трябва да дойде пред магазина за месо в западната част на града, на Сто двайсет и пета улица. В девет и половина. Сряда вечерта.
— Кой се обажда? — беше попитала Кери с нервен шепот, защото Елиът беше в съседната стая.
— Ако не искаш миналото ти да стане публично достояние, ела там! — и връзката прекъсна.
Кери не можа да разбере дори дали се обажда мъж или жена.
Затича се по-бързо надолу по улицата. Беше й определена среща. Някой я чакаше. И тя трябваше да открие този някой.
Трябваше!
Огромният реактивен самолет плавно започна да се приземява. Веднага след като машината рулира на пистата и спря, жената на седалката до Джино изведнъж се преобрази в друго същество. Отдръпна ръката си от неговата, сякаш беше заразен със срамна болест, и щракна надменно с пръсти към стюардесата.
— Норката ми! — нареди тя с властен тон.
— Веднага ще я донесат, мадам — служебно отговори стюардесата и се наведе над Джино.
— Имате ли осигурен превоз до Ню Йорк, господин Сантейнджело?
— Не — отговори Джино. — Изобщо не съм предполагал, че ще кацна във Фили.
Момичето се изкикоти.
— Разбира се. Но човек не знае какво може да му се случи.
Той откопча предпазния колан.
— Можете ли да уредите кола за мен?
— Разбира се. Дори бих ви посъветвала да прекарате нощта във Филаделфия. За предпочитане е пред най-разкошния хотел в Ню Йорк. Очевидно целият град е без ток и там не знаят докога ще продължи всичко това.
Той се замисли. Имаше запазен апартамент при Пиер, но стюардесата беше права. Щом в града нямаше електричество, беше глупаво да пътува дотам.
— Ще ми препоръчате ли хотел?
Момичето отново се усмихна.
— Естествено, господин Сантейнджело. Дори бих могла да остана с вас.
Най-после Лъки беше заспала дълбоко. Стивън почувства облекчение. Без непрекъснатите й заяждания и недоволно мърморене висенето в тая затворена кутия не беше чак толкова лошо. Дори беше отпускащо. Някои дори плащаха за такава терапия. Лъки промърмори нещо несвързано в съня си.
Е, не беше съвсем прав да се нахвърля така срещу нея, да я обвинява, че е груба и неприятна. Сигурно беше уплашена.
— к’во става? — гласът й беше дрезгав и гърлен, Лъки сепната се събуди и заразтрива очите си. — Исусе Боже! Не сме още в скапания асансьор, нали?
— Напротив, точно в него сме.
— Ама аз май ще се напишкам…
Напишквала се! Като че ли и затова беше виновен той.
— Наистина ще се напишкам — повторно го увери с кисел тон тя. — Точно сега!
— Съчувствам ти — саркастично отбеляза Стивън, — но когато са проектирали асансьора, изглежда са забравили за отходно място.
— Ти си един шибан, гаден задник!
Той не й отговори. Остави я да си дрънка каквото иска. Горещината ставаше непоносима. Климатичната инсталация не работеше заради спирането на тока и сега, часове по-късно, в асансьора беше горещо като в пещ. Той беше съблякъл дрехите си, но макар само по гащета, тялото му се къпеше в пот, все едно беше в сауна.
Спомни си как бяха ходили на сауна със Зизи през медения им месец. Малката лисичка Зизи. Цялата динамит и лошотия. Майка му наистина беше права за нея.
— Опала! — възкликна Лъки. — От двегодишна не съм се напишквала в гащите.
— Христе Боже!
— Не го вземай навътре — успокои го тя. — идва твоят ред!
Дарио слушаше как момчето вилнее из апартамента. Слушаше най-отвратителните псувни и ругатни през живота си. Слушаше как мебелите му стават на парчета. Но всъщност всичко това не достигаше до съзнанието му, ангажирано само с мисълта, че оня може да го докопа.
Сърцето му диво биеше. Какво от нещата, които бе извършил, беше толкова ужасно? Беше гей. И какво
