от това? Не беше престъпление, нали така! Винаги се отнасяше добре с партньорите си в игрите. Винаги им плащаше, щом усетеше, че ще приемат парите.
Мили Боже! Целият му живот беше една голяма лъжа. И точно защото беше син на знаменития Джино Сантейнджело. Дарио започна да трепери, затвори очи и силно стисна клепачи. Всяка секунда момчето щеше да го намери и тогава всичко може би щеше да свърши.
Кери не успя да открие магазин за месо на Сто двайсет и пета Западна. Продължи да върви напосоки, сляла се с тълпите хора, които се вълнуваха като море край нея. Не й пукаше, че я блъскат и бутат. Само да знаеше кой е този, когото търси!
— Рождество Христово! Рождество Христово! — припяваше неистово слаба кокалеста жена, която си пробиваше с лакти път през тълпата.
Кери пропадна в канавката, когато се опита да избегне две момчета, които с всички сили размахваха железни прътове и се опитваха да разбият решетката на една бижутерска витрина. До тях банда хлапета счупиха дебелото стъкло на магазин за домакински уреди и миг след това тълпата се юрна вътре и за секунди разграби всичко.
— Да изгорим това проклето място! — изкрещя едно момиче.
Тълпата закрещя след нея:
— Да го изгорим! Да го изгорим!
Кери ускори крачка. За петдесет години нищо не се беше променило. Харлем продължаваше да е раят на плъховете!
Точно тогава видя магазина за месо. Но тя вече беше минавала покрай него? Вътре нямаше място от хора, тъпчещи пазарските си чанти с котлети, пилета, с всяко нещо, което можеха да докопат.
Огледа се. Пред магазина не забеляза някой, който да чака. Отново си помисли: Кой си ти, дето те търся!
Имаше само един начин да го открие. Да чака. И да види ще се появи ли някой.
— На колко години си, Джил? — попита Джино.
— На двайсет и две — отговори Джилиън, хубавата стюардеса, която сега стоеше до леглото по евино облекло.
— Двайсет и две?
— Аха и мно-о-го опитна — изкиска се тя.
— Изобщо нямам съмнения — каза Джино.
Едва от пет минути бяха в спалнята на апартамента в хотела, но тя вече беше успяла да се разсъблече, готова да пристъпи към действия, сякаш това беше най-естественото нещо на света. За нея сигурно беше. Но къде беше отишла романтиката?
Той беше уморен, беше му тежко на стомаха от храната в самолета и вечерята в ресторанта, язвата го човъркаше и единственото, което искаше, беше да се наспи.
Но тя беше взела инициативата в ръцете си.
— Ще дойда да проверя дали всичко е наред в стаята ви — настоя Джил след вечерята.
Щом се качиха в апартамента, тя влетя като стрела в спалнята и миг след това се появи съвсем гола. Беше хубава. Е, беше виждал и по-хубави. Но и по-лоши. Всякакви. Тази беше малко слабичка за вкуса му.
— Питам се защо такова младо и хубаво момиче иска да легне с дъртак като мен — безучастно заговори той.
— Господин Сантейнджело! Как защо? Та вие сте знаменитост.
Помисли си колко ще се натъжи малката, ако й кажеше, че не я иска.
— Хайде, елате — започна да го увещава с професионална настойчивост тя. — Първо ще събуем панталона…
— Аз съм на шейсет и девет — каза Джино с надеждата възрастта му да охлади ентусиазма й. Е, беше намалил годинките с две, но просто не можеше да си позволи да й каже, че е над седемдесет.
— Ама това е любимото ми число! — ентусиазмът й беше железен, тя започна с опитни пръсти да смъква първо ципа, после панталона му.
Ерекцията му беше смазващо вяла. Не беше лягал с жена от седмици. На седемдесет и една чукането вече не беше от първостепенно значение за него. Не че не можеше, когато искаше. Но все пак му трябваше някоя по-специална жена, която да го накара да усети тръпката на секса.
— Ау! — тя беше изумена. — Колко е голям!
Той погледна надолу. Ама това момиче майтап ли си правеше? Не беше и наполовина от неговия палавник.
— Мога ли да ти духам? — попита делово тя.
Какво? Да послужи като продоволствие на една хлапачка? Вдигна припряно панталона си.
— Защо? — разтревожи се тя.
— Защото така искам.
— Оу, хайде де. Разбира се, че искаш. Само ми дай пет минути и ще видиш как ще полетиш!
— Имам дъщеря с пет години по-голяма от теб!
— И какво от това?
— Това, че не искам да го правя. Разбра ли?
Тя беше истински объркана. Не знаеше да се разсърди ли, или да се ядоса. Втурна се в банята и след по-малко от минута се появи облечена в униформата си.
— Господин Сантейнджело — заяви тя. — Ти си една скапана легенда ебач! — тръгна напето към вратата и излезе.
Той остана сам. Протегна ръка, взе си цигара и я запали. Е, не можеше всички да победи!
Джино, 1928
Джино понесе новината за омъжването на Леонора зле. Не можеше да повярва. Отказа да повярва. Коста трябваше да му повтори фактите отново и отново, докато той започна постепенно да ги възприема.
Когато осъзна, че това е истина направо обезумя. Коста не беше виждал човешко същество в подобно състояние. Приятелят му се превърна в звяр, който се хвърляше от единия край на стаята до другия, крещеше, блъскаше с юмруци стените и накрая зарида така ожесточено, че Коста се притесни, че е станал свидетел на всичко това.
Той се поколеба дали да не си тръгне. Джино изобщо беше забравил за присъствието му. Но Коста някак интуитивно усети, че е по-добре да остане. Все едно му беше казал, че Леонора е мъртва.
И точно такива чувства терзаеха Джино. Леонора го беше предала. Неговата Леонора. Щеше да е по- леко, ако я беше блъснал трамвай или се беше удавила, или беше угаснала от някаква неизлечима болест… Щеше да го разбере. Но това, което беше чул? То беше извън границите на възможното.
Отне му повече от час, за да започне да осъзнава случилото се. Постепенно се успокои. Почувства се празен, изчерпан — все едно някой му беше нанесъл смъртоносен удар в корема.
Коста седеше тихо в ъгъла, вперил в него мрачен, загрижен поглед.
Сега дойде редът на Джино да се почувства неловко.
— Хей, малчо — успя да каже той, — и ти измина целия този път, само за да ми го кажеш лично, така ли?
Коста кимна и извади от джоба си двете писма, които беше запазил.
— Позволих си да ги запазя. Те пристигнаха, след като Леонора се омъжи. Не мислех, че при новите обстоятелства ще искаш да стигнат до получателя. Надявам се, че одобряваш постъпката ми.
— Да, постъпил си точно както трябва — взе писмата и ги напъха в едно чекмедже. Още обърнат с гръб към Коста, подхвърли: — Прочете ли ги?
— Не.
Джино въздъхна.
— Виж, не ме интересува дори и да беше ги прочел. Може би щеше да е по-добре, ако го беше
