— А ти какво мислиш, старче? — попита Джино. Беше застанал зад гърба му и се люлееше напред- назад на петите си. — Да го направя ли?
— Какво да направиш? — старецът явно не го беше чул.
— Да отида до Фриско — повтори Джино малко ядосано. Старецът май не го биваше вече. Сигурно боят му беше размътил мозъка.
— Може би е по-добре да поизчакаш още малко, една-две седмици — смислено отговори старецът, явно хванал отново нишката на разговора. — Но след това… — той внезапно млъкна, забравил какво иска да каже.
— Да? — попита Джино едновременно с нетърпение и отегчение, стисна дясната си ръка в юмрук и неспокойно го удари в дланта на лявата.
— Мисля… — лицето на господин Пуласки се сгърчи болезнено, очите му се изцъклиха. — Ми… — болката обаче срази изнемощялото старо тяло. Той се изкашля, но не усети кръвта, която бликна внезапно от устата му и потече по брадичката му. Погледна с невиждащи очи към Джино и мисълта му се отнесе към покойната му съпруга. Извика името й. Силно, с цяло гърло, но докато викаше, в гърдите му сякаш нещо се взриви и той се свлече на стола, без да довърши повика си.
Джино го наблюдаваше ужасен.
— Господин Пуласки! Старче! к’во ти е? — сграбчи го за рамото и го разтърси. — Събуди се, човече! Събуди се!
Но старецът остана все така безчувствен. Джино се наведе напред и го погледна в лицето. Очите и устата му бяха отворени. Но лицето… това беше лицето на смъртта.
— О, не! — сподавено изохка Джино. — Исусе Боже!… Не!…
Коленичи до стария човек, притисна лицето си с длани и заплака. Плачеше за първи път от много години насам. Господин Пуласки. Добрият старец. Не беше сторил зло на никого. Голяма работа, че си го беше показвал! Нали си получи ритниците за провинението! Какво толкова беше сторил?
Овладя се бързо, избърса очите с опакото на дланта си и се изправи. Огледа стаята на стареца.
Леонора никога нямаше да види създателя на любовните писма, които беше получавала всяка седмица. Всяка седмица цяла година. Но по-жестокото за Джино беше това, че господин Пуласки никога нямаше да види Леонора.
— Майната ти, старче — произнесе го като заклинание. — Не можа ли да почакаш, докато я доведа?
Закуската в къщата в Бийкмън Плейс се сервираше точно в седем сутринта. Гореща шотландска овесена каша, гъсто сладко какао и големи филии хляб.
Коста хапна малко. Госпожа Ланца не беше доволна.
— Обилната закуска сочи праведния път на човека през целия ден — заяви тя. — Добрият доктор винаги съветва така пациентите си, нали, скъпи?
Един час по-късно Коста излезе на улицата. Най-после беше свободен.
Поемаше дълбоко въздух, докато вървеше по улиците. Ню Йорк миришеше различно от Сан Франциско. Тук въздухът беше по-сух, по-прашен. Знаеше, че този град някога е бил негов дом, но Коста беше изтрил съзнателно всякакъв спомен за него. Животът му бе започнал в деня, когато Франклин Зенокоти го беше отвел в Сан Франциско. Не искаше да си спомня за живота си преди този ден. Допускаше само един единствен факт. Че дължи живота си на Джино Сантейнджело, че без Джино приютът щеше да се превърне в негов гроб.
Приютени ли? Каква жестока гавра с името…
Джино спеше неспокойно, свит на топка под завивката. Обикновено сънят му беше здрав, но понякога му се случваше да сънува кошмари. Тази беше от тези нощи.
Чукането на вратата се повтори няколко пъти — силно и настойчиво. Най-после стигна до съзнанието му. Когато различи звука, Джино с усилие отвори и очи и погледна към часовника. Осем и половина сутринта! Кой, по дяволите, чукаше толкова рано?
— Даа! — извика сърдито той.
Коста усети по гласа, че Джино е ядосан и се поколеба дали да не се върне по-късно. Но в края на краищата беше пропътувал целия път до Ню Йорк, за да каже нещо лично на Джино и това само щеше да отложи часа на неприятната истина.
— Аз съм, Коста Зенокоти — извика той пред заключената врата.
— Коста? Какво, по дяволите, правиш тук?
Джино отвори широко вратата, потупа приятеля си по рамото и го вмъкна в малката, разхвърляна стая.
— Хей — възкликна той, — ако някой друг ме събудеше толкова рано, щях да му размажа физиономията. Но това си бил ти! Хубаво е, че те виждам. Защо не се обади, че ще идваш?
Коста беше репетирал стотици пъти как да каже истината на Джино. Но сега в главата му настъпи хаос и той разбра, че единственият начин да му съобщи неприятната вест, е да я каже направо и открито.
— Дойдох заради Леонора. Исках лично да ти кажа какво се случи.
— Какво се случи ли? — кръвта се оттегли от лицето на Джино.
— Тя се омъжи — каза тихо Коста. — Омъжи се за друг.
Сряда, 13 юли 1977
Ню Йорк и Филаделфия
— Чувствам се така, сякаш в устата ми се е намърдал някакъв гаден задник и е седял там цяла нощ — изрече Лъки и тежко въздъхна. — Колко ли време сме тук?
Стивън вдигна към очите си блещукащия циферблат на часовника, стисна зъби и ехидно я осведоми:
— Пет часа, десет минути и четиринайсет секунди.
— Сякаш са минали пет месеца! — не обърна внимание на заяждането му тя. — Никога не съм се чувствала по-неудобно и в по-голяма безпътица. През целия си живот!
— Казах ти, и пак ще повторя. Просто се отпусни. Нищо друго не може да се направи.
— Спомням си — студено отбеляза тя, пренебрегвайки съвета му, — че съм гледала филми, но там затворените в асансьора не се отпускаха просто така, без да правят нищо.
— Така ли? — реагира също така студено Стивън. — И какво правеха?
— Исусе! Знам ли?
— Но нали ти го каза!
— Казала-казала, споменах го, защото си помислих, че сам ще стигнеш до отговора. Трябваше да се досетя по-рано, нали си пълен загубеняк…
— Ти си гледала такива филми, не аз.
— Винаги ли си такъв образец на благоразумието?
Той искрено се възмути.
— Какво, по дяволите, очакваш да направя!
— Оу, и образец на възпитание! Какъв език само!
Нямаше да му е трудно да я удуши. Щеше да постави големите си силни ръце около това, което в представите си нарече пилешко вратле, и щеше да стиска, да стиска, докато от тъпия й задник не започнат да хвърчат искри.
— Спомних си! — живо възкликна тя и прекъсна сладките му мечтания. — „Хотел“, по романа на Хейли, прожектираха го преди няколко месеца. Напипаха някаква ръчка, завъртяха я и отвориха покрива на асансьора… после се изкачиха нагоре по едно въже…
— Писна ми от глупостите ти — изръмжа той. — Ако мислиш, че ще ти търся някаква ръчка, а после ще драпам четирийсет етажа нагоре, ти направо си мръднала.
— Глупостите ми ли, а? Май направо не ти стискат ташаците! — заяде се тя.
— Стига, стига, лейди. Затова пък твоят кураж стига и за двама ни.
