Тя се вкопчи в ръката му над лакътя.
— Само ако имаш да ми дадеш малко пари, ще се кача на влака и ще се махна. Все едно къде. Разбираш ли — тя драматично замълча и изви очи, — той ме заплаши, че ако го напусна, ще ме убие.
Сега вече Джино се разсмя.
— Дрънканици!
Но тя продължи през хлипове да нарежда:
— Не са празни приказки. Дори ми показа пистолета си. Каза, че щом той не ме има, никой друга няма да ме има…
Истински театър на Сто и десета улица в три часа следобед. Той сви рамене. Не можеше да направи нищо. Е, можеше да й даде пари, за да избяга.
Сви устни и проницателно я огледа. Ридаеше. Изглеждаше искрена. Може и да беше една от гадните шегички на Пинки, разбира се, а Синди никога не би изпуснала да му извърти някой номер.
— Чуй, Синди… Нека помисля малко.
Сълзите й секнаха сякаш по чудо.
— Джино! Наистина ли?
Той кимна.
Тя се беше разсополивила и извади от чантичката си носна кърпичка.
— Знам, че още от самото начало беше глупаво да се връзвам с него. Но тогава ми изглеждаше толкова хубав… И наистина се отнасяше страхотно с мен… Знаеш, подаръци и разни други неща. Но ти — тя дръзко го изгледа — си бил винаги този, когото съм харесвала.
Той прихна, сякаш беше казала нещо много смешно.
— Стига, Синди, недей да се подмазваш.
Тя широко отвори очи, беше самата невинност.
— Но това е истина, кълна се, истина е!
— Добре, добре. Само че имам работа и трябва да вървя.
Тя кимна, после плътно се приближи към него.
— Искам да ти кажа нещо — пошушна съзаклятнически тя.
— Какво?
— Няма да повярваш — продължи да шепне тя. — Усещам, че животът ми е застрашен. Страх ме е, наистина — после внимателно придърпа блузата си отпред и разкри част от гърдите си.
Джино почти против волята си надникна. Гледката го зашемети.
— Виждаш ли изгореното? — тя не забелязваше възбудата му.
— Изгорено? — Джино още един път погледна и видя ужасен червен белег до зърното на лявата й гърда.
— Направи ми го с цигара — обясни Синди. — Сега вече видя какви неща прави.
Подъл, гнусен негодник. Същият като Паоло, същата долна измет.
— Колко ти трябват?
— Не знам, може би две-три стотачки ще ми стигнат да избягам в Калифорния. Там мога да си потърся работа и…
Джино кимна. Тя продължи:
— Ще те чакам утре вечер в „Дебелия Лари“. Ако можеш да ми ги донесеш, още на другия ден ще замина.
— Имаш ги.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Склони глава и нежно я целуна по бузата. Тя пак щеше да ревне, но се сдържа.
— Благодаря ти, Джино, ти си истински приятел.
Коста пристигна с влака в Ню Йорк рано сутринта в понеделник. Доктор и госпожа Сидни Ланца го чакаха на Централната гара. Отначало го изгледаха подозрително и си размениха скришом изненадани погледи, че е толкова приятен на вид и възпитан. Когато Франклин Зенокоти бе решил да осинови момче с такъв съмнителен произход и минало, цялата фамилия бе разтревожена. Но сега пред себе си те видяха приятен младеж с вежливи обноски. А те, разбира се, не бяха такива сноби, че да се държат надменно.
Къщата им в Бийкмън Плейс не беше разкошна, но пък кварталът беше в Манхатън. Беше дом на средна ръка хора и не можеше да се сравнява с дома на Зенокоти. Но обзавеждането й говореше повече от външния й вид. Масите със сребърен обков, ценните картини по стените, полираните махагонови мебели бяха все белези на много пари.
Доктор Ланца имаше частна практика и кабинетът му се намираше в предната част на къщата. В съседство с него беше обзаведено просторно помещение за чакалня.
— Докторът е много зает човек — сподели госпожа Ланца, когато водеше Коста към неговата стая. — Работи много и се радва на добре свършената работа. Да лекуваш, е Божие благоволение, нали знаете и всеблагият Отец наш внимателно избира учениците си.
Франклин Зенокоти беше забравил да спомене пред Коста, че семейство Ланца са дълбоко религиозни.
Коста кимна с разбиране и се опита да успокои жената:
— Ще се стремя да не преча на никого.
— Сигурна съм, че ще се съобразявате стриктно с реда в този дом. Моля ви, оправяйте сам леглото си всеки ден. И спазвайте точно часовете за хранене. Добрият доктор е нетърпим към нарушаването на реда и липсата на точност.
— Разбира се — отново се съгласи Коста. — Ще бъда точен. Когато съм тук — прибави бързо той. — Искам не само да разгледам града. Искам да го опозная. Да посетя художествените галерии, музеите… такива неща.
Госпожа Ланца сви тънките си устни.
— Очаквам да ме уведомявате за намеренията си един ден предварително. Редът в нашата къща не може да се нарушава заради вашите излизания.
— О, не, госпожо, разбира се, че не.
Тя скръсти ръце върху плоските си гърди.
— И двамата сме сигурни, че е така, млади господине.
Коста леко се усмихна. Две седмици в компанията на госпожа Ланца не изглеждаха примамлива перспектива.
— Мислех си да поизляза този следобед — дръзна да изрече той.
— О, не днес, Коста, стига да не възразявате — реагира сухо, но някак благосклонно тя. — Вече съм поръчала още един прибор за хранене, а нашето домакинство и без това доста се обърка заради пристигането ви.
— Разбира се, госпожо Ланца.
Но нищо не разбираше. И, Исусе Боже — мислено употреби любимия израз на Джино — не можеше да чака определен час, за да излезе от Бийкмън Плейс и да намери Джино.
Господин Пуласки попита:
— Все още ли нямаш отговор?
Джино само поклати глава. Старецът притвори очи и притисна слепоочията си с пръсти.
— Пощите са много бавни, наистина бавни. Но ти не трябва да се безпокоиш.
— Кой казва, че се безпокоя? — опълчи се Джино, скочи от стола, на който седеше, и започна нервно да се разхожда около стола на господин Пуласки в малката му стая. — Просто се чудя дали писмото не се е загубило, или нещо подобно. Знаеш ли, старче, какво си мислех? Защо да не се кача на влака и да отида аз до Сан Франциско.
Старецът отвори очи и се загледа през прозореца към оживената улица под тях. От два дена вече ставаше от леглото, но се страхуваше да си покаже носа навън. Там беше пълно с хора, които само чакаха да вземат парите му, златния му часовник… живота му.