Уайтджак се зае веднага за работа. Събра двайсет и трите си костюма, Кери, Люсил, личните им вещи и аксесоари и тримата се преместиха в апартамента на Доли, достатъчно просторен за всички.
Само че Кери не беше останала доволна.
— Мислех, че започваме с наш публичен дом — досаждаше му тя.
— И това може да стане — малко неопределено й обеща Уайтджак. — Нека първо опитаме това, което предлага Доли.
— Намърда ли се вече в леглото на тая дебела курветина?
— Глупости! — погали я по косата успокоително. — Как можеш да си помислиш, че ще ми се иска да го направя, когато си имам такова палаво котенце като теб?
Кучки. Проститутки. На шестнайсет или на шейсет. Майната им на всички, бяха еднакви.
Уайтджак сега побутна Люсил и дребосъчето изскочи иззад завесата, за да се присъедини към Кери и Доли.
Всички мъже в залата изразиха своето одобрение с шумни възгласи. Първото стъписване беше отминало и настъпваше времето за разгул. Да им го начука в бледоликите мутри. Нямаше нито едно чернокожо лице между тях. Но пък единствено черните знаеха как да се забавляват. Не им трябваше да наемат лайна като него, за да ги настройва.
Уайтджак наблюдаваше Доли. Беше страхотна. Истинска професионалистка. Танцуваше между масите и ги подлудяваше, докато полюляваше прелестите си пред очите им.
Кери и Люсил все още не можеха да се сравняват с нея, но явно това нямаше значение. Веднъж да се съблекат и никой нямаше да гледа жалките им физиономии.
Уайтджак се прозря. Време беше да помисли как да уреди нещата с Доли. Не остана възхитена от отказа му да сподели комфортното й легло.
— Защо да не можеш? — сърдито го попита тя. — Да не би да са ти вързали черна панделка на оная работа?
Той се бе заел да и разясни ситуацията.
— Имай малко търпение, Голяма майчице. Майната му, знаеш, че ще дойда. Ще дойда и ще получиш мно-о-го повече от това, което си очаквала.
— Айде, от мене да мине — беше изпръхтяла тя.
И сега Уайтджак имаше проблем. Трябваше да откопчи Кери от страхотния си безотказен палавник. Истински проблем. Жена, която го бе имала веднъж, не се отказваше лесно от него.
Момичетата започнаха да събличат дрехите си. Уайтджак отново се прозя. Какво отегчение. Представи си, че плаща петстотин зелени само да види три чифта цици, комбинирани с дупета и продажни катерички.
Май-й-ната му! Шибаняци! Изобщо не разбираше идеите за весело прекарване на тия загубеняци.
Джино, 1928
След успешното приключване на операцията в Трентън, Ню Джърси, Бонати без колебание свърза Джино и Алдо с няколко свои бизнеспартньори.
— Бизнесът се разраства — сподели Джино с Алдо и Пинки Банана. — Ще ни трябват още момчета.
Пинки веднага навири нос.
— Около мен бъка от момчета за работа.
— Изпърдяна работа — отряза го Джино. — Задникът им е по-важен от верността.
— Не ги познаваш — защити предложението си Пинки.
— Аз ще ги избера — каза Джино. — Може би ще успея да намеря две свестни момчета, когато отида в Сан Франциско, които ще се навият да работят на Изток.
— И кога, по дяволите, ще ходиш до Фриско? — надсмя му се Пинки Банана.
Джино попипа белега си. Беше му станало навик, когато се ядоса или е притеснен.
— Скоро! — кратко и грубо отговори той.
Всеки ден очакваше отговор на писмата си до Леонора и баща й. Нямаше значение дали е от нея, или от него. Тази неизвестност го измъчваше.
— Това шибано скоро го чуваме вече от седмици — не преставаше да го подиграва Пинки Банана. — Май шикалкавиш нещо, а?
— Слушай, ебана главо. Джино Сантейнджело никога не шикалкави — беше се изправил и заби погледа си в Пинки.
Алдо малко неспокойно местеше погледа си от единия към другия. Май между тия двамата се заформяше неприятност, която всеки момент можеше да избухне.
Пинки Банана престана да си бърка с пръст в носа и старателно огледа резултата от почистването.
— И коя е чекиджийската причина, дето те бави?
— Нищо не ме бави, задник скапан!
Пинки Банана започна да се кикоти като полудял.
— Няма ли? Ха-ха! Та тя ти се измъкна, чекиджийче.
Алдо се намеси, за да укроти топката.
— Колко време смяташ да останеш във Фриско, Джино?
— Не знам. Седмица или две.
— А Енцо? Знае ли?
— Майната му на Енцо! — избухна Джино. — Няма да докладвам на шибания Бонати всеки път, когато ходя да пикая, я!
— Делът му е у тебе. Какво ще стане, ако пристигне тук и си го поиска, а тебе те няма? — разтревожено попита Алдо.
— Нали вие ще сте тук, не е кой знае каква работа — Джино огледа и двамата. Празноглавци. Страхопъзльовци. Алдо — едно мекушаво подобие на своя братовчед. И Пинки — едно голямо тъпо говедо. — Слушайте, трябва да замина — бързо заговори той. — Ще се видим утре.
Излезе от гаража, в който бяха провели срещата си. На улицата беше отново вечният Джино — безгрижният веселях с нахаканата походка. Леонора. Какво, по дяволите, бавеше отговора й на писмото му? Беше очаквал моментален отговор. Майната му, моментален! Това забавяне направо го убиваше.
— Здрасти, Джино!
Той вдигна поглед и забави крачка.
— Здрасти, Синди.
Не изглеждаше нафукана както обикновено. Никаква дързост, никаква насмешка. Изглеждаше мрачна и потисната.
Той се накани да продължи пътя си, но тя застана пред него и сложи ръка на рамото му.
— Как си?
Нещо в тона й го накара да я погледне по-внимателно.
— Аз съм добре. А ти? — а мислено се питаше как досега не го е срязала с присъщия си сарказъм.
— Не съм зле. Всичко е наред… — и почти едновременно с произнасянето на това „наред“, очите й се напълниха със сълзи и две от тях се търкулнаха по покритите й с руж бузи. — Ох, Джино! — проплака тя. — Толкова съм нещастнааа…
Той притеснено се огледа. Около тях хората задържаха крачките си и ги наблюдаваха.
— Исусе Боже, Синди, какво се е случило с теб?
Тя вече ридаеше с глас.
— Пинки… искам да се махна от него, но не мога да го направя. Нямам никакви пари. Не мога да се прибера и вкъщи. Мразя го… мразя го… не знам какво да правя. Моля те, помогни ми, Джино.
Моля те, помогни ми, Джино! И това му го казваше тая нафукана кучка, която от първата им среща му се дървеше и му създаваше само проблеми. Малката Синди, Куровдигачката! Шибаната мечта на хиляди сополанковци. Той пипна белега на бузата си и си спомни как и къде бе белязан. Без дори с поглед, дори с жест да му благодари.
— Чакай, чакай, успокой се — бързо каза Джино.
— Ти не можеш да си представиш — изхлипа глухо тя, — колко съм отчаяна.
— Хайде, Синди, стига.
