сторил — в гласа му звъннаха металически нотки. — Исусе Боже! Да ме заебат като най-последния тъпак! — той се нахвърли върху Коста, черните му очи отново заблестяха диво, опасно. — Кой е шибаният мръсник, за когото тя се омъжи? Някой богат ебач сигурно. Такъв ли й намери баща ти?
— Да — излъга Коста. — Семейството му е много богато. Родителите ми са доволни от този брак.
— А Леонора?
— Тя направи това, което й казаха.
— И как се казва тоя копелдак? Ще го изритам като мърша, ще му разкатая фамилията… Разбираш ли какво ти говоря?
Коста прекрасно го разбираше.
— Мисля, че тя го обича — побърза да каже той.
— Ох! — сякаш нещо изсмука всичкия въздух от дробовете на Джино. Усети, че се задушава. — Сигурен ли си?
Коста нервно кимна.
— Така, ясно… Обича го… — гласът му отново натежа. — Защо тогава тя не ми писа? Тя да ми каже? Защо ти не ми писа?
Коста сви рамене.
— Просто нямах представа какво всъщност става.
Джино с омерзение си припомни последното писмо, което бе получил от Леонора. Кога беше това? Преди седем, осем седмици… май толкова. Нейното обичайно писмо — без нищо лично, но нали тя така си пишеше, невинното момиченце, просто си пишеше безсмислици. Но той го приемаше, не му беше неприятно, защото разбираше много добре, че ако нямаше до себе си господин Пуласки да пише неговите писма, те щяха да бъдат същите.
— Разбирам… — проточи той. — Аз не мога нищо да направя.
Коста безпомощно сви рамене.
— Съжалявам…
— Тя знае ли, че ти си дошъл да ме видиш? Не ти ли поръча да ми предадеш нещо… някаква бележка?
Коста отрицателно поклати глава. Значи тя дори не е дала знак, че иска да му предаде нещо по Коста.
— Не знам какво да правя — приглушено сподели той. — Смятам, че ми трябва малко време да обмисля всичко. Нали разбираш, организирах целия си живот с оглед на Леонора. Всичко, което правех, беше за нея. Всяко проклето, шибано нещо.
Коста кимна с разбиране.
Джино отново започна да се разхожда из стаята. Трескав, възбуден.
— Нямам с какво да се похваля, нито пък да се гордея в своя скапан живот. Но когато се появи Леонора, наистина използвах всички шансове да започна отначало… — той издърпа ризата и показа гърдите си, покрити с многобройни белези. — Всеки от тях има своя история. Всеки! — посочи един дълъг белезникав белег. — Бях на шест години, когато моят старец ме ритна и ми наби ребрата в дробовете. А ето този, този е от друг побой… и тук също. Ако не бях един дяволски упорит и твърд негодник, нямаше да оцелея. Моят старец си го изкарваше на мен с ритници, но когато пораснах, започна да бие жените си — Джино горчиво се засмя. — Тогава ми бе отредено място в първата редица до сцената. Той първо ги чукаше… после ги пребиваше, сякаш бяха непотребни парцали. И ще ти кажа нещо, Коста, имаше само един миг, когато пожелах животът ми да бъде различен от неговия — той въздъхна. — Не знам дали ме разбираш… но Леонора щеше да бъде моят нов живот. Разбрах го в мига, когато я видях за първи път — спря за малко, после смутено възкликна: — Исусе Боже! Какво те интересуват теб тия глупости? И защо, по дяволите, въобще ти ги наприказвах?
Коста протегна ръка и докосна рамото му.
— Защото съм твой приятел — каза той тихо, — а това винаги помага. Да си кажеш болката и да ти олекне.
— Давай да се махаме оттук — реши Джино. — Очите ми станаха квадратни да обикалям тази стая.
— И къде ще отидем?
— Не знам. Да поиграем някъде билярд… да изгледаме някой филм. Само да се махнем оттук — той напъха ризата в панталона си и изведнъж се сети: — Този следобед ще е погребението. Може би трябва да отида без теб.
— Кой е починал?
— Един приятел. Старец, който е направил доста неща за мен.
— Съжалявам…
— Е, такъв е животът, а? — загледа се за малко безучастно пред себе си, замислен за господин Пуласки и Леонора. Двама мъртъвци. — Сега си тук, след малко те няма — сви рамене. — И има толкова много хора, на които въобще не им пука за това. Хайде, малчо, да вървим.
Джино преживя този ден. Някак оживя. Изтри Леонора от съзнанието си и се включи в кръговрата на времето.
Първо играха билярд. Билярдът му се отрази добре — пълна съсредоточеност… удар… и победа. Както винаги.
После ядене. Това се оказа проблем. Опита поничка и кафе. Но кафето го изкара на диария, а поничката се залепи като гумена топка в стомаха му.
Присъствието на Коста. Откри, че разговорите с Коста го отегчават. Здравата му досаждаше хлапето. Изглежда за него нямаше нищо друго освен учението.
По-късно погребението на господин Пуласки. Жалка работа. Само двамата с Коста и букет увехнали цветя, които Джино купи от един уличен търговец.
Накрая гледаха филм — Багдадският крадец. Позната работа. Беше го гледал четири пъти. Харесваше му Дъглас Феърбанкс.
Коста си тръгна по средата на филма.
— Трябва да се прибирам, Джино. Госпожа Ланца ще ме убие.
И остана сам със себе си. Догледа филма, но не преди да изхвърли остатъка от поничката в мъжката тоалетна.
Леонора. Нямаше да успее да не мисли за нея. Нямаше как да го направи.
И той го направи. Отиде в парка, седна на една пейка в тъмното и се загледа пред себе си. Нямаше представа колко време преседя така. Как можа да постъпи така с него? Да му причини такива страдания? Такава безчувствена кучка ли беше?
Леонора. Русокоса. С нежни сини очи. Дете с тяло на жена.
Леонора. Безсърдечната кучка. Подлата мръсница.
За тези часове навярно беше плакал. А може би не беше. Не знаеше. Но беше сигурен, че ще мине много, много време, за да отвори душата си и да преживее отново същото. Ако въобще някога му се случеше. На жените не бива да им се вярва, дори на такива като Леонора. В бъдеще никакви обещания и вричания. Никаква любов.
Нещо побутна крака му и груб мъжки глас, явно принадлежащ на ирландец, му каза:
— к’во прайш тука? Айде да се разкараш, щото иначе ше те арестувам за скитничество.
Джино се отърси от размислите си и стрелна с поглед ченгето.
— Скитничество ли? Ти шегуваш ли се?
— Не, не се шегувам — ченгето по навик залюля палката в ръката си.
Джино се изправи и си тръгна. Ченгета. Шибаняци. Безчестна продажна сган от глупаци. Той и неговите момчета имаха цял списък сметки за уреждане с тях.
Излезе от парка. Не му трябваха повече проблеми.
Пинки Банана беше пиян. Беше склещил здраво Синди на малкия дансинг и фалшиво пригласяше на песента в ухото й.
— Пинки! — тя се опита да го поотдалечи от себе си.
