тялото му се отпусна с цялата си тежест и той падна в краката й.
— Ох, мили Боже! — сподавено възкликна тя. — Какво се е случило с теб?
Беше потънал в кръв. Целият. Лицето му представляваше червена маска, дрехите му бяха прогизнали от кръв.
Тя си позволи само миг паника. Здравият й разум надделя, тя се стегна, събра силите си и му помогна да се примъкне вътре. Затвори вратата.
— Дай ми… да пийна нещо…
— Нямам никакъв алкохол — смънка тя.
— Вярно… сещам се… — опита да се засмее. — Ти си… тая, дето… няма нищо… за пиене.
— Трябва ти лекар — решително заяви тя. — Кого да извикам?
Той изстена.
— Нее… не ми трябват… никакви доктори. Ти… можеш… да се погрижиш… за мен…
— Не мога.
— Можеш… Не е толкова… лошо… колкото… изглежда…
Тя свали халата си и го зави около тялото му. Ами ако умре? Тук, на пода в апартамента й?
— Прострелян ли си? — плахо попита тя.
— Намушкаха ме — успя да каже той. — Не е… опасно. Помогни ми… да сваля… дрехите си.
Тя си спомни за Марко, който спеше оттатък.
— Господин Сантейнджело — помоли тя, — да позвъня на някого. Господин Динунцио… или съпругата ви. Те ще знаят какво да направят. Аз…
— Никакви разговори по телефона — прекъсна я той. — Пет хиляди долара… ще се погрижиш за мен… и нито дума…
Пет хиляди долара! Вече започваше да ги разпределя. Ще изучи Марко. Ще купи нови дрехи за двамата. Малка кола. Ваканция…
— Какво трябва да направя? — попита бързо тя.
Синди се събуди рано и разбра, че Джино дори не си е направил труда да се прибере вкъщи. Отначало се ядоса, после реши, че не си струва.
— И какво от това? — запита се мрачно тя.
Малко по-късно зарадвана се досети, че всеки петък ще получава писмен доклад от наетия детектив за действията и разписанието на нейния съпруг. Ако решеше да се разведе с него, щеше да представи в съда всички документи в пакет. И всяка разгонена кучка, с която той е бил, щеше да бъде вписана поименно вътре. Не успя да се сдържи и се засмя с глас. Джино си мислеше, че е много хитър. Но тя е по-хитра от него. И ще му го докаже!
Облече се внимателно. Изгаряше от любопитство как ще мине обядът с Хенри Муфлин Джуниър. Досега стриктно бе спазвала изискването на Джино: Докато си моя жена, никакво чукане с чужди мъже!
Изискване. Но само към нея. Той въобще не се съобразяваше с него.
Е, дотук беше с въздържанието. Беше взела мерки да се защити. И бе уредила, по дяволите, да прекара поне веднъж приятно.
Ако на Джино не му хареса, толкова по-зле за него.
Събуди се мъчително от пулсиращата болка в рамото. Усещаше лицето си, сякаш някой го беше стъргал с шкурка. Посегна с лявата си ръка. Тези мръсници бяха разтворили старата рана на бузата му. Чаршафът, увит около рамото му, беше напоен с кръв. Когато разгледа раните си на дневна светлина, разбра, че няма да му се размине без лекар. Трябваше да го шият.
С мъка се опита да седне в леглото, но болката беше толкова силна, че отново се отпусна по гръб. Беше истинско чудо, че успя да се измъкне жив от квартирата на Зефра Кинсейд. Беше убил, за да се спаси. Щяха да го убият, ако не беше убил.
По дяволите! Услугата за Осуалд Дюк беше изпълнена. Дори имаше втори труп — просто ей така, за късмет.
Беше взел и писмата. Бяха десет или дванайсет, вързани в пакет, скрити зад възглавницата върху канапето. Адресирани с характерния почерк на сенатор Дюк. Джино ги бе напъхал в джоба си и бе излязъл с несигурна крачка от апартамента. Блокът продължаваше да се разтърсва от джаз-музиката, която гърмеше зад някоя от затворените врати. Никой не беше чул нищо. Беше се добрал до колата. Беше седнал зад волана. Беше му ясно, че в това състояние няма да успее да шофира през целия път до центъра на града. За щастие си бе спомнил за компаньонката с трипера. Бий. Живееше наблизо. Само на няколко преки. Успя да стигне с колата до дома й.
— Добро утро — Бий влезе в спалнята, приближи се до леглото и загрижено попита: — Как се чувствате?
Той си спомни отзивчивостта й. Която се появи след обещанието за пет хиляди долара.
— Сякаш през мене е минал влак.
— Хм — тя сериозно го огледа.
Ако той можеше да се види, щеше да разбере колко вярно е усещането му. И двете му очи бяха скрити в подутини от удари. Лицето му бе прорязано в дълбоки драскотини. Старият белег зееше грозно отворен и ръбците се държаха от черни съсиреци кръв. Устните му бяха подути и изкривени.
Тя не искаше да мисли за раната на рамото му. Когато бе разрязала сакото и ризата му снощи, кръвта бе избила като фонтан. Така се ужаси, че започна да пищи.
Марко беше дотичал при тях.
— Мамо! Мамо! Какво става? Кой е този човек?
Джино бе погледнал момчето, после нея. Не каза нищо.
— Приятел на мама, миличко — утеши тя детето. — Върни се да спиш.
Хлапакът неохотно я беше послушал. По-късно тя го пренесе и помогна на Джино да легне в леглото. А тя спа на един стол, по-скоро изкара нощта в просъница.
Сутринта набързо бе изпратила Марко на училище. Просто не му даде възможност да й задава въпроси. Надяваше се, че докато се върне следобеда, Джино вече ще си е отишъл.
— Искам да проведеш няколко телефонни разговора вместо мен — прошепна той.
— Добре.
— Няма да казваш нищо за станалото.
— Разбирам.
— Обади се на Алдо. Кажи му, че искам спешно да го видя, после му дай адреса си.
— Добре.
— Кажи му да доведе доктор Харисън.
Тя извади лист хартия и записа номера, който той й продиктува.
— Можеш да разчиташ на мен — увери го тя.
И той разчиташе. През следващите десет дни бе изцяло в ръцете й. Тя го къпеше, хранеше го, бдеше над него ден и нощ и следеше как се възстановява.
Той беше силен като бик. След десет дни беше готов да си върви. Лекарят каза, че за всеки друг трябвало да минат месеци, за да се изправи на крака.
— Загубил сте много кръв. Съвсем откровено ви казвам, че е истинско чудо да оцелеете.
Да. Беше късметлия, наистина. Никой не разбра какво точно се бе случило онази нощ. Дори Алдо.
— Отивах на гости при Бий — му беше казал Джино, — когато двама ме нападнаха на улицата. Дори не разбрах какво става. Взеха ми парите и избягаха.
На Бий не даде никакви обяснения, а тя и не зададе никакви въпроси. Това му хареса. За десетте дни, през които беше в дома й, станаха приятели. Беше страхотна готвачка и можеше да играе всички комарджийски игри с карти. Хлапето беше истинска рядкост — сериозно и упорито момче, което го забавляваше с ученически вицове.
— Къде е неговият старец? — попита един ден той.
