Изправи се. Панически избяга от кухнята.
Беше убил човек.
Да отиде до телефона.
Да се обади незабавно на Коста.
Апартаментът беше слабо осветен от лунната светлина, която струеше през прозорците. Така успя да стигне до телефона. Вдигна слушалката и като обезумял започна да натиска бутоните.
Точно тогава чу шума — драскащи, стържещи звуци откъм входната врата.
Някой се опитваше да влезе в апартамента му.
За Кери не беше лесно да привлече нечие внимание в полицейския участък. В края на краищата тя беше просто още една негърка, както повечето натъпкани в ареста на участъка. Но Кери вече се бе овладяла. Бързо, с ясен и убедителен глас тя ги принуди да я изслушат.
— Моля, позвънете на съпруга ми — с достойнство ги помоли в края на разказа си, — и му позволете да дойде да ме вземе.
Полицаят, на когото сервира историята си, кимна с разбиране. Казаното от нея звучеше правдоподобно и лесно можеше да се провери. За щастие на Кери той се обади по телефона и след час Елиът Баркли пристигна в участъка със своя адвокат. Изглеждаше обезумял, точно както Кери очакваше да бъде.
След петнайсет минути беше освободена. Извиниха й се и тя седна в колата на Елиът.
— Всемогъщи Боже! Ах, този град! — избухна той. — Арестуват невинни хора, докато престъпниците бродят свободно по улиците — запали двигателя и потупа съпругата си нежно и утешително по коляното. — Какво само си преживяла, мила! Сигурна ли си, че си добре?
— Само ушите ми…
— Имай малко търпение, не се тревожи, ще отидем направо у доктор Митчъл. Той ще се погрижи за теб. Господи, бях обезумял от тревога…
Тя престана да чува думите му и се попита какъв ли ще е следващият ход на изнудвача. Елиът бе повярвал на разказа й. В края на краищата той отчасти бе верен. Колата й беше действително открадната. Тя беше действително нападната и ограбена. Единствената измислица бе, че двама младежи се били качили в колата й на Шейсет и четвърта улица, докато тя чакала да превключат светофара на зелено. Били насочили пистолети към нея и я заставили да кара към Харлем, където я изхвърлили от колата. Тя беше действително с тълпа размирници и беше арестувана. Не можеха да я уличат в лъжа по нито един пункт.
Елиът караше бавно своя „Линкълн Континентал“ през тъмните улици, осветявани само тук-там от фаровете на преминаващи коли, където тълпите продължаваха да вилнеят и да грабят. Напред и встрани припламваха пожари.
— Каква адска дупка! — негодуваше Елиът. — Само ги погледни — животни! Да благодарим на Бога, че са те арестували. Това навярно е било по-безопасно, отколкото да бъдеш навън, по тия улици. Мръсна сган! — натърти той на последните си думи. — Заслужават всичко, което им се случва!
Елиът не беше с либерални разбирания. И никога не е бил.
Студена тръпка разтърси тялото на Кери, когато си помисли, че пред него могат да се разкрият факти от миналото й.
— Какви са тия шибани… — избухна Джино и се опита да затвори вратата.
— Само едно интервю, господин Сантейнджело — настоя дрезгав мъжки глас, чийто крак беше мушнат между вратата и касата. — Моля ви. Само няколко въпроса.
През пролуката Джино успя да види стюардесата Джил и до нея някакво нищожество с фотоапарат, закачен за ремък през врата му. И двамата бяха пияни, дори малоумен можеше да го разбере.
— По-добре идете някъде да се изчукате — предложи им с решителен тон Джино. — И разкарай шибания си крак от вратата ми, преди да съм го строшил.
Мърльото с фотоапарата отстъпи назад.
— Ти нали ми каза, че той ще се навие — изсъска той към Джил.
Тя сви рамене с пиянско безгрижие.
— Казах ти, че ще те заведа при него… не съм казала, че ще те приветства с целувки и прегръдки…
Фотографът се пробва още веднъж.
— Господин Сантейнджело, отговорете на моите въпроси сега, за да не се наложи да отговаряте на мнозина утре.
Джино тръшна вратата под носа му. Беше стар да се забърква в такива лайна.
Джино, 1937
Внезапна мисъл проряза съзнанието му. Убий!
Черната бездна го повлече надолу като неудържима вълна.
Болка. Ужасна болка. Но болката можеше да бъде превъзмогната.
Забий коляно в ташаците на чучелото с перуката.
Чудесно. Перуката му падна и той се превива.
Сега отдъхни за миг.
Облеченият в домашния халат на цветя скача върху него.
Не се поддавай на черната ярост.
Усещаше как кръвта се стича от раната му.
Чу звук. Излизаше от неговото гърло. Животинско ръмжене.
Смачкай този с халата в стената. Разкървавена уста със грозно стърчащ в нея зъб.
Ритни.
Удари с юмрук.
Сега и двата се нахвърлят.
Извади пистолета.
Рухва под напора на двамата.
И дръпни спусъка. Един път. Втори път.
Мъртво тяло го затиска.
Някой дере лицето му.
Кръв. Ноктите дълбаят. Търсят очите му.
Дръпни отново спусъка.
Само веднъж.
Бий похъркваше в едната страна на голямото удобно легло, а седемгодишният й син Марко — в другата.
Силното бумкане по външната врата се сля със съня й. Тя се намираше в лодка, слънцето блестеше, после се появи акулата… Плуваше право към лодката и започна да я блъска… Да удря… да удря…
Стресна се и седна разтреперана в леглото. Някой удряше по вратата. Бързо хвърли поглед към будилника. Беше два и половина през нощта. Погледна към Марко. Детето спеше кротко с палец в уста. Тя скочи припряно от леглото, наметна халата си и с тихи стъпки отиде боса до вратата.
— Кой е? — попита със скован от страх глас.
— Отвори.
Гласът й беше познат, но не беше напълно сигурна.
— Кой е? — все пак настоя тя.
— Джино Сантейнджело.
Присви я стомахът. Нали се беше отказал от нея първия път?
— Отвори… тая шибана врата — изръмжа зловещо той.
Беше раздвоена. Не знаеше как да постъпи. Да го пусне да влезе и след това да се опита да го отблъсне? Ако не го пусне, ще изгуби работата си.
Не можеше да си позволи да я уволни. Неохотно издърпа резето, но още преди да отвори вратата,
