— Знаеш защо!
— Да, знам защо. Но мислех, че фактът, че е обратен, е добре пазена тайна.
— Не го наричай така!
— Но на теб ти харесва.
— И на теб ти харесваше да бъдеш с мен. Какво става, Джино — направо попита тя.
Той сви рамене.
— Не бях в града. Знаеш го.
Да. Тя знаеше. Но знаеше също, че той я отбягваше още преди да отпътува за Сан Франциско. А досега никой мъж не беше отбягвал Клемънтайн. Освен ако тя не го искаше. И това беше неоспоримо.
Темата не беше приятна и тя не желаеше да я разчоплят.
— Цигара? — попита с официален тон.
— Не пуша цигари. Мога да ти предложа пура.
Тя го изгледа вбесена. Вироглав малък негодник. Ако не беше Осуалд, щеше да си остане уличния дребен мошеник с десет цента в джоба. Бяха толкова щедри към него. Бяха му дали всичко. Класа. Репутация. Положение.
Внезапно пред нея блесна истината. Преряза я като остра болка. Тя го обича. Е, любовта не е само мед и масло. Любовта означаваше и ревност, и отдаване, и терзаеща самота.
Той вече не я искаше!
Със същата увереност някога бе разбрала, че Осуалд е обратен.
— Джино — продума със стегнато гърло Клемънтайн, — Осуалд иска да обсъди нещо важно с теб. Надявам се, че няма да откажеш да се видите в кабинета му утре в десет сутринта. Въпросът е много… личен. Аз ще взема Синди и ще отидем да пазаруваме.
Той изненадан я погледна. Какво толкова лично и неразрешимо имаше в този град?
— Добре — съгласи се равнодушно.
— Е, аз трябва да обиколя гостите си… Знам, че ще ме извиниш.
Той я проследи с поглед. Все още си беше същата зашеметяваща дама.
Забеляза и Синди. Най-красивото момиче на партито.
Запита се защо не изпитва никакво сексуално желание и към двете. Може би беше започнал твърде млад. Беше имал много жени. Може би беше настъпило време да каже: „Стига!“. Креватната игра му беше досадна. А навремето беше истински вълнуваща. Сега го отегчаваше. Да, това беше точната дума. Отегчаваше го.
Дали пък вината не беше у него?
Изсумтя. И мисълта му веднага се пренасочи към Джейк и към това какво трябваше да прави с него. Усмихна се. Момчето не беше вчерашно. Беше хитро и обиграно. И затова го харесваше. Не се срещаха често такива като него.
Да. Първо ще му даде такъв урок, че да го запомни. После щеше да му позволи да се върне в семейството.
— Защо да не можем да обядваме заедно? — попита за трети път Хенри Муфлин Джуниър.
Синди наклони кокетно глава и вдигна поглед към него.
— Защото не искам да те видя сдъвкан и изплют от Джино.
— Глупости! — възкликна Хенри. И той вече не беше онзи неопитен и недодялан младеж, който се беше увъртал около Клемънтайн години наред. Сега беше на трийсет и една. Грозните пъпки около врата му бяха изчезнали. Освен това беше наследил солидно богатство от баща си.
— Много си смел на думи, Хенри — измърка Синди, развеселена от лакомия поглед, с който опипваше гърдите й.
— Г-г-говоря това, което мисля — заекна той, но тонът му бе настоятелен. Въпреки че години наред се лекуваше при логопед, този недостатък в речта му се появяваше винаги, когато беше развълнуван. — И-и- искам да те заведа на обяд. Просто един обяд. Какво лошо има в това, щом обещавам да се държа прилично?
Тя си помисли за доклада, който й бе изготвил наетия от нея частен детектив. Беше го скрила под дюшека в спалнята вкъщи. „Господин Сантейнджело излезе от «Клеми» около дванайсет и десет през нощта. Придружаваха го двама мъже, единият от които караше лимузината. Заедно с тях имаше и млада жена. Висока, с гарвановочерна коса. Лимузината спря пред…“
— Хайде, съгласи се, Синди! — не отстъпваше Хенри.
— Добре — реши внезапно Синди, което изненада и самата нея. Е, защо пък винаги да му отказва!
Хенри грейна от радост. Най-после! Жената на Джино Сантейнджело се съгласи да обядва с него! Щеше да запази маса в хотел „Плаза“. С цветя и шампанско. И апартамент, разбира се, за всеки случай. Дали пък нямаше да бъде по-шик да сервират обяда направо в апартамента?
— Понеделник? — побърза да уточни той.
— Вторник — отложи тя, все още малко стресната от това, което правеше, но едновременно с това решена да му отпусне края.
— Страхотно!
— Надявам се, че е така — ухили се тя.
Джино крачеше напред-назад из кабинета на сенатора. Спомни си първата им среща. Тук. Спомни си, че тогава замисленият, малко отвлечен на пръв поглед Осуалд Дюк му се стори абсолютен будала. Да бе! Колкото една хитра лисица можеше да бъде будала.
Неспокойно взе от бюрото сребърния нож за отваряне на писма и го претегли в дланта си. В същия миг сенаторът влезе в кабинета.
— Партито снощи беше чудесно — весело каза Джино вместо поздрав.
Осуалд само кимна. Торбичките под очите му сякаш изтегляха цялото му лице надолу. Очевидно не беше в настроение за изискани разговори.
— Джино — той премина направо към въпроса, — искал съм от теб услуги, но те бяха дреболии, с които ти лесно се справяше…
Джино внимателно остави сребърния нож върху бюрото. Не му хареса това, че Осуалд заговори направо. Не му хареса също и начина, по който му говореше — през рамо, без да го погледне в очите.
— Така е — предпазливо се съгласи той.
— Винаги съм казвал, че може да дойде време, когато… услугата ще бъде… голяма.
Джино моментално застана нащрек.
— Колко голяма?
— Много!
Настъпи неловко мълчание. Джино пръв го наруши.
— Казвай!
Сенаторът се покашля, сякаш нещо дразнеше гърлото му.
— Един човек трябва да бъде премахнат — бавно, но безапелационно заяви той. — И искам ти лично да се заемеш с това!
Кери, 1937
Бърнард Даймс седеше в коженото кресло в кабинета си, който Кери някога редовно почистваше. Погледът й бързо огледа стаята. Почти нямаше промени. Същите фотографии в сребърни рамки. На същите места по стените. Същите картини до тях. Голямото бюро пак беше затрупано с документи, които никой не биваше да пипа и да размества.
Когато камериерът я въведе в кабинета му, той се извъртя в креслото и само кимна.
— Ще ви трябвам ли, сър? — дискретно попита Роджър.
— Не. Благодаря. Ако имам нужда от теб, ще ти позвъня — отвърна Бърнард и го освободи с лек замах на ръката. После се обърна към Кери и й посочи стола пред него. — Заповядай, Кери.
Тя седна, отпусна ръце в скута си и заби поглед в тях.
— Аз те познавам, нали така? — внимателно попита Бърнард.
