— Е, не се оплаквам.
Леонора:
— Радвам се.
Мълчание. Дълго-дълго мълчание от страна и на двамата.
Джино пръв не издържа:
— Чувам, че имаш красива дъщеря.
Леонора нехайно потвърди:
— Да. Мария.
Отново мълчание.
Отново Джино пръв не издържа:
— Аз си нямам хлапета.
Леонора:
— Така ли?
Стояха на края на дансинга, пред тях се въртяха в танц и млади, и стари.
Джино:
— Какво ще кажеш за един танц. Кумът и кумата. А?
Леонора:
— Да танцуваме тогава.
Беше лека като перце в ръцете му. Държеше я на почтително разстояние и двамата направиха пълен кръг на дансинга под звуците на Пенита от Рая.
Джино се усещаше едновременно горд, нахакан, болен и глупав. Дали ще му отговори, ако я попита нещо? Дали да рискува и да стане за смях? Ей, я се стегни! Та той е Джино Сантейнджело, за Бога! Вече беше важна клечка. Можеше да има всяка жена, която си пожелаеше. В Ню Йорк името му внушаваше респект — страхуваха се от него, вярваха в него… Уважаваха го. Сред приятелите му имаше сенатори, съдии и политици. А той чукаше техните съпруги.
— Не ми се танцува повече — изведнъж каза тя. — Искам да пийна нещо.
— Добре.
Продължиха да танцуват и той незабелязано я изведе от дансинга.
— Леонора… — започна той.
— Да? — някога лъчезарни, сега очите й го гледаха ледено, чак кръвта му се смрази.
Да й го начука! Нямаше най-елементарно светско възпитание — поне да се бе опитала да му обясни, да се извини…
— Какво искаш да пиеш? Ще ти донеса.
— Няма нужда — тя се освободи от прегръдката му. — Съпругът ми ще ми донесе — врътна се и се отдалечи, без да каже дума повече.
Имаше усещането, че кон го е изритал в корема. Какво й ставаше на тая? Погледна го, сякаш беше боклук. Празно пространство. Очите й бяха пълни с омраза. Защо, по дяволите! Единственото нещо, което беше направил той, беше да седи послушно и да чака. Верният будала!
— Здравей! — до него се бе приближило малко момиче. Едно деветгодишно копие на своята майка.
— Ти си Мария, нали?
— Да.
Какво изящно създание. Същите очи. Същата коса.
— Откъде знаеш как се казвам? — малката й главица любопитно се наклони на една страна.
Той се усмихна.
— Хей, ти си страхотна.
— Аз ли?
— Да не би да мислиш, че аз — шеговито я щипна по бузката Джино.
— Радвам се тогава. Защото искам да танцуваш с мен. Нали така трябва — кумът да танцува с всички шаферки — протегна ръка и свенливо я мушна в неговата. — Сега е мой ред!
— Удоволствието е мое, малка госпожице.
Сериозно и тържествено той протегна ръце. Сериозно и тържествено тя направи крачка към него и застана между тях.
Двамата започнаха да танцуват.
Кери, 1937
— Господин Бърнард Даймс, той живее няколко къщи по-надолу на същата улица, организира парти идния понеделник. В такива случаи госпожа Бекър обикновено ни праща да помагаме в кухнята. Искаш ли да дойдеш с нас? Господин Даймс е много щедър — госпожа Смит гледаше нетърпеливо Кери. — Съгласна ли си? Трябва да предупредя неговия иконом.
Кери се колебаеше. Не знаеше какво да направи. Ако се съгласеше да отиде, щеше да бъде връщане назад, в миналото. Но все пак… ако отидеше, това бяха допълнителни пари. Спестяваше всеки долар, който успяваше да задели. Не знаеше за какво ще ги използва, но го правеше.
— Добре, ще дойда с вас — съгласи се тя. Ако не друго, поне щеше да е малко разнообразие в монотонното ежедневие.
Вече шест месеца работеше в къщата на семейство Бекър. Излизаше навън само когато отиваше да пазарува. Само един път отиде в клиниката, за да се види с доктор Холънд. Той остана много доволен от състоянието й.
— Истинската проверка за теб е там, в Ню Йорк — каза й той. — Там са и изкушенията. А ти си преминала през това изпитание с развети знамена.
Така ли беше? Беше ли преминаване през изпитанието с развети знамена да се криеш в стаята си по време на почивните дни? Преминаване ли? Тя по-скоро се укриваше от изкушенията?
Може би трябваше просто да излезе на улицата, да отиде на кино, на някое шоу, да се поразходи, да обиколи магазините.
Е, щеше да го направи. Някой ден. Когато почувстваше, че е готова да го направи.
В понеделник, в пет часа следобед, госпожа Смит и Кери тръгнаха към голямата къща на семейство Даймс. Госпожа Смит бе облякла за събитието най-красивата си рокля на цветя. Кери носеше обичайната си униформа, дългата й черна коса беше сплетена на плитка.
— Защо не си облякла нещо… по-официално — разочарована от вида й, попита госпожа Смит.
— Нямам други дрехи — кратко й се тросна Кери.
Госпожа Чърч, икономката на Даймсови, ги посрещна пред вратата на кухнята и ги поздрави. Кери се успокои, като видя, че не е същата жена от времето, когато работеше тук.
Кухнята беше модернизирана и пребоядисана. Въпреки това Кери се развълнува, когато влезе вътре и се огледа. Спомни си за малкото невинно момиче преди толкова години…
В кухнята кипеше напрегната работа. Едно пълно бяло момиче, навярно шведка, облечено в униформа на сервитьорка, беше приседнало на един стол в очакване да започне да сервира. Двама бармани се суетяха и приготвяха бутилки с вино, лед и чаши. През няколко минути влизаше и излизаше една домашна прислужничка, която явно помагаше на икономката. До печката свещенодействаше майстор-готвач, облечен от главата до петите в бели дрехи. Сръчно навиваше миниатюрни банички с кайма и гъби.
Някак незабележимо, Кери помагаше на всички.
Гостите започнаха да пристигат към седем часа. От етажа над кухнята долиташе музика. И смях. Барманите и сервитьорката шведка изчезнаха от кухнята, поели задълженията си. Връщаха се за минути, но успяваха да съобщят имената на известни личности, които са удостоили партито с присъствието си. Използваните вече съдове се трупаха на все по-голям куп с напредването на вечерта. Ръцете на Кери се зачервиха и гъбясаха от дългото киснене в горещата сапунена вода.
В десет и половина в кухнята се появи икономът. Огледа целия кухненски персонал и очите му се спряха на Кери.
— Знаеш ли как се вземат и подават палта?
— Какво?
