— Е, няма значение. Няма да си по-вързана в ръцете от момичето, което са ни изпратили да върши тази работа. Ела с мен.
Тя избърса ръцете си в кърпата за съдовете и последва иконома по познатите стълби.
— Ето там — изкомандва той и я побутна леко към гардеробната, пълна с кожени палта. — Когато ти кажа кое палто искам да ми подадеш, гледай бързо да го намериш!
Това беше по-добра работа от миенето на мръсни чинии.
Естер и Гордън Бекър бяха сред последните разотиващи се гости.
— Партито беше истински успех, Бърнард, мили — възторжено произнесе Естер.
Бърнард се усмихна.
— Благодаря ти. Радвам се, че ти е харесало.
— Наистина. Хареса и на Гордън. Нали, мили?
Думите й привлякоха вниманието на Гордън Бекър към съпругата му и домакините. Беше се зазяпал с малоумен възторг в чернокожото момиче, което подаваше палтата им на иконома. Изглеждаше невзрачна и простовата с дългата плитка, която падаше на гърба й. Но имаше нещо смътно познато в нея…
Естер проследи погледа му.
— Кери!… — изумено възкликна тя. — Ти още ли си тук? Как ще ти стигнат силите да си свършиш утре работата?
— Коя е тя? — попита Гордън.
— Нашата прислужничка, мили — обясни през смях Естер и се обърна към домакините. — Дори не познава собствената си прислуга! Можеш ли да повярваш, Бърнард? — двойната й брадичка се тресеше заедно с гигантския й бюст.
— Това ли ми е работата, да помня прислужничките — присъедини се към смеха на жена си Гордън. Беше все пак някакъв опит да излезе от глупавото положение. — Идват и си отиват като зайци.
Тренираният ум на Бърнард Даймс обаче веднага започна да щрака и да пресява нещата. Кери? Името звънна в съзнанието му като далечна камбана. А и лицето на момичето му изглеждаше странно познато. Кери? Стегна се. Никога не оставяше нещата неизяснени за себе си.
— Ще възразиш ли, ако те помоля да остане още малко — попита той Естер.
— Разбира се, че не. Шегувах се. Утре Кери ще бъде бодра и работлива, независимо кога си легне — хвърли към Кери покровителствен поглед, придружен с усмивка. — Нали, скъпа! — после уж прошепна, но толкова силно, че всички наоколо да я чуят: — Истински бисер е! Работи като робиня! — изкикоти се и продължи: — Ей, май трябва да внимавам какво говоря.
Кери веднага реши, че ще си потърси друга работа.
Много по-късно, когато и последният гост си бе отишъл, Бърнард Даймс седеше сам в кабинета си. Беше си сипал чаша от любимото си ароматно бренди. Дръпна шнура на звънеца, за да извика камериера си.
— Роджър, онова момиче, което ти помагаше за палтата… Ако не си е тръгнала, доведи я тук. Искам да я видя.
— Да, сър. Добре се справи с работата — отбеляза Роджър. — Точно такава ни трябва, сър.
Бърнард доволно се подсмихна.
— Искаш ли да поговоря с госпожа Бекър да ни я преотстъпи?
— Идеята си я бива, сър.
Сега вече Бърнард се разсмя.
— Изненадан съм, Роджър. Да се прикотква чужд персонал, едва ли е в твоя стил.
Роджър обаче не отстъпи от позицията си.
— Така е, сър. Но понякога това е единственият начин да разрешиш собствения си проблем.
Долу в кухнята госпожа Смит — малко несигурна в ръцете и краката от изпития алкохол — пълнеше една торба с най-отбраните и вкусни ордьоври. Беше готова да си тръгне. Останалата храна и напитки от такива партита беше допълнителна примамка да поработи извънредно.
Двамата бармани нареждаха в каси празните бутилки, а сервитьорката шведка се бе преоблякла в яркожълта рокля и седеше до задната врата с филмово списание в ръце. Чакаше съпруга си, главният готвач, който беше приключил работата си и се готвеше да тръгва.
Кери нареждаше чистите чинии в бюфета.
Единият от барманите се приближи до нея и нерешително попита:
— Едно хубаво момиче като теб дали ще иска да се позабавлява тази нощ?
Тя го погледна безучастно.
— А? — настоя той.
Тя мълчаливо поклати отрицателно глава.
Той тъкмо се канеше да продължи да я увещава, когато в кухнята влезе камериерът на господин Даймс.
— Господин Даймс иска да те види, Кери. Чака те в кабинета си. Веднага.
Джино, 1937
Пътуването до Сан Франциско не се оказа забавно и интересно, както си беше мислил Джино. Не му хареса и сватбата. Беше затворен в хотел заедно със Синди, но за разлика от нея, това на него не му харесваше. И след гореща разправия двамата си тръгнаха за Ню Йорк по-рано, без да си продумат дума повече.
Синди вътрешно кипеше от ярост. Джино беше доказал, че за него тя е вещ — като костюмите и колите му. Е, не го беше казал точно с тези думи. Но тя добре разбра смисъла. Беше се подиграл с нея — заяви й, че е станала за смях на сватбата. Истинско посмешище! Какво му разбираше главата на Джино. Та всеки един от мъжете, присъствали на сватбата, сигурно продължаваше да я сънува и се изпразваше в леглото.
— Не трябваше да се обличаш в бял тоалет — беше заявил той.
— И защо не?
— Защото това е цветът на булката.
— А, така ли? И кой го казва?
— Аз. Това го изисква етикетът, или нещо такова.
— Етикет ли? Етикет! Дори не знаех, че ти е позната тази дума!
Пляс! За първи път, откакто се познаваха, той я удари. Тя се нахвърли върху него като тигрица — хапеше и дращеше. Той я отблъсна от себе си и излезе навън. Остави я замислена и сърдита в хотела. Отиде в близкия бар и се напи до козирката. Не беше постъпил правилно. Не му подхождаше. Считаше, че никога не губи контрол над себе си. Считаше, че винаги трезво преценява нещата. Но сега беше объркан. Вина за това имаше Синди — беше го изложила с държанието си на евтина курва, която размотава задника си под носа на всеки мъж, мярнал се пред очите й. Вина за това имаше и Франклин Зенокоти, който не бе престанал да се отнася с него като към пълен неудачник, който не е постигнал нищо в живота.
Но най-голяма вина имаше Леонора. Трябваше да я изклати още преди години. И да я забрави. Всъщност си мислеше, че я е забравил. Но образът й постоянно беше пред очите му — лицето, косата, тялото. И отново го заля познатата болка, че е бил отхвърлен.
Беше се държала с него надменно и студено — като че ли й беше сторил най-голямото зло. А беше точно обратното. Не можеше да проумее нито едно шибано нещо, което бе направила.
Затова Джино не изчака предвидения ден за връщане в Ню Йорк.
Алдо го посрещна и му каза, без да спре да дъвче скилидката чесън:
— Благодаря на Бога, че си тук.
Джино крачеше нервно в офиса си, гневът се надигаше у него и той избухна:
— Исусе Боже! Нямаше ме няколко дни и сте успели да забъркате тая шибана бъркотия — гласът му съвсем не беше спокоен. — Не можеше ли да свършиш нещо както трябва сам? — нахвърли се върху Алдо.
