Алдо се изчерви и съвсем се обърка. Не беше свикнал Джино така да крещи.
— Проблемът възникна неочаквано, всичко вървеше като по вода…
— Ама разбира се, как да не върви, като бутнах толкова мангизи на ръка… За да бъде желязна сделка… — удари с юмрук по бюрото. — Къде е Момчето, къде е този шибаняк?
— Той най-много пострада, Джино. Пребиха го от бой.
Очите на Джино свирепо блеснаха. Погледът му стана тежък, неподвижен.
— Шибан копелдак! И защо е пътувал сам?
— Той така пътува.
Да. Джейкъб Коен. Джейк. Момчето. Обичаше да действа по собствени правила. Да бъде независим. Само че умът му този път не бил остър като бръснач. Май доста е бил нащърбен.
— Повтори ми какво точно е станало — изръмжа Джино.
— Нали ти казах всичко…
— Повтори го!
Алдо повече не се опита да спори. От Джино се излъчваше гняв, който направо помиташе.
— Ами… нали той минава да събира парите всяка събота. Тази събота също. Както обикновено. Качва се на колата на Сто и петнайста, близо до магазина за захарни изделия…
— На Гамбино ли? — уточни Джино.
— Да. Та точно влиза в колата и трима типове му се нахвърлят отзад…
— Не ги ли е забелязал?
— Не. Издебнали са го откъм гърба. Нахвърлят се върху него, пребиват го, взимат пистолета и чантата с парите и изчезват.
— Къде?
— А?
— Питам в каква посока са изчезнали?
Алдо сви рамене.
— Не знам.
— Шейсет бона от парите ми са изчезнали и ти не знаеш!
— Знам само това, което ми каза Момчето.
— После е дошъл право тук, нали?
— Да. Целият беше в кръв. Трепереше. Накарах Ред да го закара вкъщи.
— И да му даде биберон и топло мляко, а?
Алдо в първия момент не повярва на ушите си.
— Момчето е с нас от седем години — каза той. — Нима не му вярваш?
— Вярвам само в безспорните факти. А сега единственият факт е, че седмичната вноска е изчезнала.
Мисълта, че Джино може би е прав, бавно се оформи в съзнанието на Алдо. Лицето му стана тъмночервено, а гласът решителен:
— Мръсният му, шибан негодяй…
— Почакай — изстреля Джино. — Той не е мръсен негодник само защото е откраднал пари от нас. Както и аз не съм мръсен бияч само ако ти строша главата с бейзболна бухалка. Струва си да поразмърдаш малко мозъка си над това. Помисли. Искам да кажа… Исусе Боже, Момчето те пързаля. Казваш, че това се е случило вчера? Колко искаш да заложа, че сега не си е вкъщи? — спря за малко и погледът му стана още по-свиреп. — Ще заложиш трънки! Защото той е изчезнал и се е скрил в миша дупка с моите шейсет каймета. А ти, задник лековерен, си взел, че дори си го закарал у тях.
Алдо мълчеше. Лека-полека смилаше фактите.
— Ще проверя сам — изпревари го Джино и тръгна с решителна крачка към приемната на офиса. — Сам, Ред, да тръгваме! Ще отидем да видим Момчето. Може би ще му занесем цветя или нещо подобно.
Ред и Сам се спогледаха с разбиране. Джейк можеше да изпързаля Алдо, но него всеки можеше да го изпързаля. Те отдавна бяха разбрали, че случилото се с Момчето е само една добре скроена лъжа. Но знаеха и друго. Всеки, който приближеше Джейк с лоши намерения, дори на сто метра, щеше да получи смъртоносен куршум. Джейк беше най-бързият и точен стрелец на улицата. Те го знаеха. И Джино го знаеше. Не беше ли крайно време Алдо да поумнее.
Джино, разбира се, се оказа прав.
Хазяйката на Джейкъб Коен каза, че той е напуснал квартирата. Без предупреждение. Внезапно. Жената не знаеше новия му адрес.
— Съжалявам, че напусна. Добро момче беше — каза тя, — кротко, не ми създаваше никакви неприятности. Винаги си плащаше наема навреме.
— Нямате ли някаква представа къде може да е отишъл? — попита Джино.
Тя поклати отрицателно глава.
— А имаше ли приятелка?
Жената сви устни и надменно отсече:
— Моите квартиранти имат право на личен живот.
Джино й подаде двайсетдоларова банкнота.
— Имаше много приятелки. Всяка седмица различна — предаде се тя.
— Някоя по-специална?
— Не. Идваха и си отиваха — тя стисна устни и дълбоко вдиша през носа си. — На млад мъж като него не му трябва да се връзва толкова рано.
Джино кимна. Когато намереше Джейкъб Коен, щеше да опече ташаците му на нажежени въглени и да нахрани гълъбите с тях.
Никой не можеше да си позволи да краде от Джино Сантейнджело. Никой.
— Налага ли се да тръгваме? — недоволстваше Синди.
— Да — отговори Джино лаконично. Откакто се бяха върнали от Сан Франциско, настроението му, меко казано, беше мрачно.
— Това означава, че най-вероятно ще останем през двата почивни дни, нали? — проплака тя.
— Да! — и той като нея не беше във възторг от предстоящото парти на сенатора и госпожа Дюк, на което ги бяха поканили. Но то бе по случай двайсет и седмата годишнина от сватбата им и нямаше начин да откажат поканата. Лично Клемънтайн се бе обадила по телефона и бе настояла с кадифен от мекота гласец:
— Ако не дойдеш, Джино, ще си помисля, че ме избягваш. Ти не дойде на последното парти, а лично те бях поканила. Освен това не съм те виждала от три седмици — направи многозначителна пауза и продължи: — Не ми се иска да мисля, че ме отбягваш… Не ми се иска и Осуалд да си помисли същото…
Не беше ли това скрита заплаха? Джино се засмя. Ама че развинтено въображение имаше напоследък! Ако той не пожелаеше да ги види изобщо, те нищо не можеха да направят по този въпрос.
Но все пак сенатор Дюк знаеше много. За лотарията. За печалбите от клуба. За развлекателните игри. За големите парични постъпления всяка събота… Сенатор Дюк можеше да го прати по дяволите, стига да поиска. Само с едно обаждане по телефона до данъчните федерални служби — и без това агентите им постоянно душеха наоколо.
Но добрият сенатор никога нямаше да го направи. Защото добрият сенатор имаше безброй причини да държи задника си в сянка. Разплащанията, които бе уредил в полза на Джино. Финансовите трансакции, които не винаги бяха изрядни от гледище на закона. Компаниите, които принадлежаха на Джино и тлъстите хонорари, които се заделяха за сенатора като техен финансов съветник.
Е, да, в известен смисъл бяха съдружници.
Още едно парти, и край, реши Джино. Дължеше им го. А на партито щеше да каже на Клемънтайн, че всичко е било много забавно… но е било само едно… от онези неща. Тя беше много умна, щеше да разбере.
Междувременно умът му беше ангажиран с други проблеми. Тоя ебалник Джейк! Да изчезне с парите му. Не можеше да си намери място — така да го прецака! Два дни отлетяха, а от Момчето нямаше и следа.
