Тя изненадана вдигна поглед към него.
— Да.
— Много добър физиономист съм — похвали се той. — Видя ли някого един път, не го забравям. И когато се случи да не мога да свържа образа с името и откъде го познавам, направо полудявам. Ще ми помогнеш ли? Къде точно съм те срещал?
— М-моля? Не ви разбирам.
— Къде!
— Ами тук — отговори озадачена тя.
— Тук?
— Да, сър. Бях прислужница във вашата къща.
— Така ли? — той наистина беше изненадан. — Кога?
— О, преди доста години — някак неопределено отговори тя. — Тогава бях млада.
Той изпитателно се втренчи в нея. Все още не му се вярваше. Челото му се смръщи.
— Не, не може да е било тук…
— Работех тук, сър.
Продължаваше да не й вярва.
— Господин Даймс — събра смелост тя, — работих тук, в тази къща… отдавна, през двайсет и шеста година. Наложи ми се да напусна… внезапно… поради семейни причини.
Бръчките по челото му станаха по-дълбоки.
— Не си ли спомняте? — продължи тя все по-развълнувана. — Срещнах ви в един италиански ресторант. Вие бяхте постоянен клиент и собственикът ви познаваше. Той ме представи, тогава търсехте домашна помощница… И вие ме взехте на работа. Трябва да си спомните…
И постепенно той започна да си спомня. Малкото слабичко момиче, което съвсем не приличаше на жената, седнала пред него. С тази сплетена на плитки коса. С тези грозни дрехи. Без капка грим, който да подчертае красотата й. Да, красотата. Защото Бърнард Даймс беше продуцент от двайсет и три години и можеше да разпознае красивата жена, когато я видеше.
— Е? — попита той. — След всичките тези години доволна ли си да бъдеш прислужница.
Тя заби поглед в шарките на килима.
— Мисля… че да.
— Какво се е случило с теб, Кери? Нима нямаш никакви амбиции?
Тя вдигна поглед към него, пълен с изненада. Той говореше с нея като с човек. Като с равна.
— Имам амбиции — каза тя, учудена от смелостта си. — Но не е лесно да се захванеш с каквато и да било друга работа.
Той втренчено я загледа. После бавно каза:
— Навярно е така. Но ти си много привлекателна. Трябва да се отнасяш по-внимателно с живота си.
Тя сви рамене.
— Знам… — не довърши, гласът й изтъня.
Той се замисли, без да откъсва погледа си от нея. После импулсивно стана от креслото, приближи я и й подаде визитна картичка.
— Ето вземи. Ела в Шубърт Тиътър. Утре сутринта в десет часа. Може да се уреди нещо в масовите сцени — погледна сериозно към нея. — Ти си сигурна, че не искаш цял живот да останеш прислужница, нали?
Тя кимна мълчаливо.
— Ще оправим някак нещата със семейство Бекър. Не се безпокой — дръпна шнура на звънеца и камериерът му веднага се появи. — Роджър, отведи Кери долу.
Тя замаяна напусна кабинета му.
Бърнард я проследи с поглед. Беше не по-малко замаян от развоя на събитията от нея. Беше повикал да доведат момичето, за да се освободи от натрапчивото чувство, че не може да си спомни коя е, а лицето й му е познато. И тогава, седнал в креслото си, загледан в нея, беше обзет от странно чувство. Тя излъчваше такава сексуалност, която просто го омая. Защо да не й даде шанс в живота?
Запали цигара и издиша дима на колелца към тавана. И все пак нещо продължаваше да го човърка… да го безпокои. Беше я виждал някъде преди… не в дома му… не когато е работила тук.
Напрегна паметта си, но не можа да си спомни. Е, един ден щеше да си спомни. Когато достатъчно дълго мислеше за нещо, мозайката постепенно се подреждаше и всичко си идваше по местата.
Режисьорът чоплеше зъбите си с кибритена клечка.
— Къде я намери? — попита той.
— Работи при един приятел — неопределено отговори Бърнард.
— Наистина изглежда добре.
И двамата наблюдаваха сцената, седнали долу, при оркестъра. Кери беше там, заслепена от светлините, притеснена и потна, облечена в едно трико, което й заеха от гардеробната на театъра.
— Какво искаш да ти изсвиря, миличка? — попита я със симпатия младият пианист.
— Не знам — промърмори едва чуто тя.
— Най-напред ще пееш ли, или ще танцуваш?
— Мисля… да танцувам…
— Какво ще кажеш за Пенита от Рая?
— Дали не е по-добре нещо по-бавно.
— Хей, сега вече говорим на един език! — и младежът ентусиазирано засвири нюорлиънска интерпретация на Коравосърдечната Хана.
Кери започна да танцува.
— Мили Боже! — възкликна режисьорът. — Движи се като стриптийзьорка!
Бърнард рязко се изправи от стола си.
Сега чак си спомни.
Партито на Клемънтайн Дюк.
Уестчестър, двайсет и осма година.
Беше сигурен, че все някога ще си спомни.
Джино, 1937
Джино караше черния „Кадилак Седан“, без да съблюдава никакви правила.
Синди сви крака под себе си на предната седалка до него и каза:
— Ей, ти да не си пиян?
— Дрън-дрън!
— Тогава защо караш като пиян?
— Тоя шибан сенатор! — избухна Джино. — Мисли, че може да ме разиграва както си иска. Но аз не играя по свирката на никого!
— Кой е казал, че играеш?
Той хвърли бърз поглед към жена си. Поколеба се дали да й каже. Не, няма. Защо трябва да й разказва за унижението, на което беше подложен в дома на сенатор Дюк, който му говори като на някой дребен гамен? Сигурно очакваше Джино да му каже:
— Никой — промърмори той.
— Естествено никой. Затова ли изскочихме от тях, като че ли някой ни преследваше? Нещо май не е било по вкуса на твоята приятелка, а?
— Тя не ми е приятелка. Казвал съм ти го сто пъти.
— Да бе — прозя се Синди. — И знаменитата Джийн Харлоу не си изсветлява косата!
Останалата част от пътя мина в мълчание. Джино беше толкова сърдит на себе си, че всеки му беше крив. Даде си сметка, че в действителност не беше отказал на сенатора. Напротив, изслуша го и каза:
— Мога да уредя това като услуга за теб.
