— Отис Рединг.
Започнаха да се смеят.
— Хей — възкликна тя, — имаме нещо общо.
— Слушала ли си песните на шейсетте? Били Холидей, Нина Симон?
— Разбира се. Обичам ги.
— Наистина ли?
Започнаха да обсъждат музиката като стари приятели. Толкова се увлякоха, че със закъснение чуха гласа, който извика в асансьорната шахта:
— Има ли някой там вътре?
Лъки скочи на крака и започна да крещи:
— Мисля, че ни откриха!
Стивън също скочи и започна да вика:
— Тук сме, вътре! Двама сме. Можете ли да ни измъкнете?
Дарио се стегна като пружина. Остана клекнал, притаен зад вратата на кухнята в апартамента си. Момчето продължаваше да напява неприлични ругатни. Приближаваше се все повече и повече. Все по- близко до ножа, който Дарио стискаше с потни ръце.
— Отворен задник… духач… педераст… — гласът сякаш се изливаше върху главата му. — Отворен задник… духач… х-р-р-р…
Момчето се бе нанизало на ножа. Дарио дори не бе помръднал. Момчето само се наниза на ножа…
Тишина.
Дръжката на ножа се изплъзна от потните длани на Дарио. Той почувства, че му прилошава. Дали го беше убил?
Унижението на Кери беше пълно — да я карат в полицейския участък в мръсната претъпкана камионетка заедно с тази шумна, разгневена паплач. „Отпадъците на обществото“ би казал Елиът. А какво ли щеше да каже, когато я откриеше сред тях?
Затвори очи и се постара да не мисли за това.
Но в съзнанието й изплува очакваната сцена. Патрицианските му черти щяха да бъдат изкривени от удивление.
Защото тя му беше казала, че ще се отбие да види Стивън.
— Няма да се бавя много — беше го уверила Кери.
А Стивън живееше през три блока от тях. Елиът, който гледаше филм по телевизията, само махна небрежно с ръка.
Колко време се беше лутала из Харлем? Часове. Елиът сигурно вече е побеснял. Навярно е звънял на Стивън и е разбрал, че тя въобще не е ходила там… И двамата щяха да са бесни.
Тя отчаяно напрегна ума си, за да измисли нещо правдоподобно за отсъствието си. Най-накрая измисли — беше толкова просто и правдоподобно, че всеки щеше да й повярва.
— Кой е? — повтори Джино ядосано.
— Господин Сантейнджело… Аз съм, Джил. Помислих, че може да сте променил решението си.
Исусе Боже! Аман от жени! Два и половина през нощта, а тази се връща и чука на вратата му.
— Я остави тая работа — изръмжа той.
— Моля ви, отворете само за минутка — ласкаво се примоли тя. — Искам само да ви попитам нещо. Моля ви.
Винаги оглупяваше, когато така мило го молеха. Пъхна пистолета в джоба на халата си и отключи вратата. Дали пък нещо не прошава между краката му? Е, можеше и да й предостави голямата си услуга.
Още докато отваряше вратата, започна:
— Слушай, малката…
Внезапно млъкна и сподавено изруга. В лицето му избухна светкавицата на фотоапарат.
Покривът на асансьора бе отместен и мъж в работен комбинезон насочи лъч на мощен фенер към лицето на Лъки.
— За Бога! — извика тя и вдигна ръка, за да прикрие заслепените си очи.
Светлинният лъч зашари из асансьора и откри Стивън, който усърдно обличаше дрехите си.
— Изгасете това нещо — заповяда той. — Девет часа сме в пълен мрак и не искам тази светлина да ме заслепява.
Мъжът многозначително се засмя и загаси прожектора.
— Май двамата не сте толкова за окайване. Току-що извадих десет човека от един асансьор в Шърмън Билдинг. Не искам да ви разправям — той се изкикоти. — Бяха потни като впрегнати добичета. Вонеше като в кочина. Аз…
— Можете ли да ни измъкнете оттук? — прекъсна го Стивън.
Мъжът щракна с пръсти.
— Нали затова съм дошъл.
— Тогава да оставим приказките и да го направим — рязко рече Стивън. — Вие от противопожарната служба ли сте?
— Нее — проточи мъжът. — Всички пожарни коли и пожарникари са из града. Такава бъркотия! Аз съм от асансьорния сервиз.
— Само не ми казвайте, че целият град е без ток.
— Позна.
Лъки припряно се обличаше.
— Какво чакаш, хайде да се измъкваме вън оттук — изсъска тя.
— Добре — отвърна Стивън и се обърна на мъжа над тях: — Какво ще предприемете? Ще разбиете вратата ли?
— Няма да стане. Заседнали сте между етажите. Ама с всички е така — все между етажите.
— Тогава как…
— Ще спусна въже, ще се вържете с него… И ще ви изтегля.
— Ох, Господи! — отмаля Лъки. — Само като го чуя, и ми прилошава.
— Чакай, искам да те разбера правилно — уточни Стивън. — Ще трябва да се завържем с въже, а после вие ще ни изтеглите през покрива на асансьора. Така ли?
— Точно така. Просто и безопасно. Все едно вадиш зъб…
— Какво му е толкова безопасното на ваденето на зъб? — наежи се Лъки, мисълта, че спасението е близко малко я бе съживила.
— Не е задължително да бъдете извадена, мадам. Можете по избор да останете тук, докато пуснат тока. Мен това не ме интересува.
— Стига, стига. Хайде да действаме — прекъсна зараждащата се кавга Стивън. — Щом той казва, че е безопасно, значи е безопасно.
— Оу, щом той казва — изстреля презрително и надменно Лъки. — И кой, по дяволите, е той?
— Виж какво — категорично заяви Стивън, — аз ще го направя. Ако искаш да останеш, това си е твоя работа.
— Чудесно. Наистина чудесно. Искаш да кажеш, че ще ме оставиш тук сама, така ли?
— Извинявайте, приятелчета — извика мъжът отгоре, — защо не взема да си вървя? Имам да проверя още шест асансьора в тази сграда. Може да намеря други, които искат да излязат.
— Тръгваме — отсече мрачно Стивън. — Хвърлете въжетата!
Преди Дарио да успее да се изправи, момчето се свлече и падна върху него. Той изкрещя от ужас, започна да бута и да рита, докато успя да отблъсне тялото, което падна назад. Целият се тресеше. Зъбите му тракаха.
