Но сенаторът му отговори:
— Ти трябва да го свършиш, Джино. Никой друг не трябва да знае.
По дяволите! Беше останал там и се беше съгласил да го наемат да убие човек! Та той е бизнесмен, а не обикновен престъпник, който преживява с поръчкови убийства. Да, ама беше останал в кабинета, докато Осуалд го запозна с подробностите. Изнудване, разбира се. Педерастка история… Дълга история…
В действителност сенатор Дюк не беше казал:
Можеше ли Джино да се заеме с тази услуга? Разбира се. Нямаше никакви проблеми. Сега премисляше отношенията им и си призна, че е бил много неразумен, когато е позволил на сенатор Дюк да научи такива подробности за него и нещата, с които се занимава. Но какво друго можеше да направи? Сенаторът беше директор на повечето компании, които Джино притежаваше. Адвокатът на сенатор Дюк се занимаваше с цялата правна документация. Брокерът на сенатор Дюк се грижеше за инвестициите на Джино. Единственото нещо, което сенаторът не знаеше за него, бяха депозитните кутии в сейфовете на почти всички банки в града.
И така, какво да прави? Да убие някаква измет, някакъв педал, който на всичко отгоре е изнудвач? Да, но след първия път можеше ли да бъде сигурен, че Осуалд Дюк няма да прибягва до услугите му и по- късно?
Да зареже всичко и да продължи да си живее живота? Можеше ли да го направи без сенатор Дюк?
Джино беше на кръстопът.
Една отвратителна седмица.
Да, но стана още по-отвратителна.
На следващия ден трима от инкасаторите му бяха нападнати на улицата. Двама бяха бити, третият — прострелян. И към шейсетте бона се прибавиха още петнайсет. Нямаше съмнение, че в дъното на операцията беше Джейк Момчето.
Джино не му мисли много. Реши да действа твърдо с Момчето. Ще му нанесе съкрушителен удар! Да имаш кураж е едно, а да си позволиш да правиш Джино Сантейнджело на глупак е съвсем друго.
Сенатор Дюк телефонира по обяд.
— Взе ли решение? — тихо попита той.
— Даа — проточи Джино. — Не се безпокой, работата ще бъде свършена.
Той щеше сам да се погрижи, но по свой начин.
По-късно освободи Ред и Сам Хитрия за през нощта, взе стария „Форд“ от гаража на клуба и подкара към адреса, който Осуалд му беше дал. Колата пееше. Така трябваше да бъде. Занимаваше се с нея всяка седмица, като влагаше цялата си обич и умения.
Адресът беше чак във Вилидж. Боклукчийско място. Паркира пред един блок преди този, който му трябваше и отиде пеш до сградата. Прегледа имената, надраскани под бутоните на звънците и откри Кинсейд З. Втория етаж.
Беше два през нощта, но сградата се тресеше от звуците на джаз-състав, който сигурно репетираше.
Почука на вратата на Кинсейд З. Отвориха му веднага. Чернокожо момче, което явно очакваше някого.
Джино ритна вратата с крак и влезе вътре.
Момчето уплашено се дръпна назад, без да каже и дума. Косата му се спускаше на буйни къдрици, очите му бяха с разширените зеници на пристрастен наркоман, устата му беше начервена с ярко червило, носеше домашен халат на цветя.
— Ти ли си Зефра Кинсейд?
— А ти кой си? — отвърна момчето с тъничък фалцет.
— Ти ли си? — тежкият поглед на Джино сякаш го прикова.
— Да — прошепна момчето.
— Искам писмата.
— Какви писма?
Джино внезапно протегна ръка, вдигна рязко брадичката му и натисна главата му към стената, като едновременно заби коляното си в корема му.
— Искам… писмата… на… сенатора… Веднага!
— Добре — очите на момчето се изцъклиха от ужас и болка. — Сега ще ги донеса.
Джино отпусна хватката си и въздъхна. Инстинктите му винаги действаха безупречно. Нямаше нужда да убива тоя дребен, невръстен педераст. Само насади Божия страх в него с няколко добре обмислени заплахи, после го метни на влака и го забрави…
Момчето се тресеше, когато приближи до гардероба в дъното на стаята. Джино разсеяно се попита къде ли го е забърсал Осуалд. И как е станало възможно да се пресекат пътищата на сенатора и това невръстно педерастче-наркоман.
Момчето отвори вратата на гардероба и оттам с див крясък излетя някакъв призрак — една грамада с перука, стиснала в ръка месарски нож. Връхлетя върху Джино.
Той за миг остана парализиран от ужас. В същия миг огромното чучело замахна и ножът потъна дълбоко в рамото на Джино.
Четвъртък, 14 юли 1977
Ню Йорк и Филаделфия
Лъки ту се унасяше в дрямка, ту се разсънваше. Вече не проявяваше никаква войнственост по отношение на Стивън. Просто искаше да излезе оттук. Навън. Девет дълги часа стояха затворени в асансьора и всякакво желание за борба се беше изпарило в нея. Чувстваше се ужасно мръсна. Устните й, устата й, гърлото й бяха пресъхнали и имаше чувството, че са посипани с пясък. Болеше я главата. Стомахът я присвиваше. Гадеше й се, а в същото време червата й куркаха от глад.
— Буден ли си? — прошепна тя.
— Не мога да заспя — отговори Стивън.
— И аз не мога.
Той изпита съжаление към нея. И към себе си. И омерзение, че е възможно през хиляда деветстотин седемдесет и седма година, в Ню Йорк да останеш затворен в асансьор, в обществена сграда, без някой да направи нещо.
— Какво ще правиш, като излезем оттук? — попита Лъки.
Той се усмихна в тъмнината. Гласът й звучеше като на малко изоставено хлапе, което се надяваше да бъде освободено от клетка.
— Да се потопя във вана.
Тя тихо се изсмя.
— И аз. В гореща вана с чаша студено бяло вино… И музика… нещо от Дона Съмър или Стиви Уондър.
— А защо не Мили Джаксън или Айзък Хейес?
— Харесваш ли такава музика?
— Разбира се.
— Ама наистина ли?
— Изглеждаш изненадана.
— Изобщо не си те представях като човек, който обича соул.
— А какво си представяше, че обичам?
— О, не знам. Може би „Мидъл ъв дъ Роуд“, Хърб Алпърт, Бари Мънилоу.
— Много благодаря!
— Нямаше ли да е страхотно, ако имахме тук музика?
— Марвин Гей.
— Ал Грийн.
— Уили Хътч.
