— Достатъчно сигурен. Ако не е той, тогава е оная дъртачка, майка му, щото само тя освен него припарва до парите.
— Значи трябва да го предупредиш. Само един път!
— Разбрано, шефе.
Джино стана зад бюрото си.
— Утре заминавам, Джейк, но само за една седмица. За всичко се обръщай към Алдо.
Джейк погледна дебелия мъж и кимна. Почувства се някак унизен. Защо Джино му нареждаше да говори с това нищожество. Та всички знаеха, че Динунцио струва колкото кокоша курешка. Плашеше се от собствената си сянка. Защо Джино продължаваше да го държи, беше загадка. Седеше на дебелия си задник в канцеларията и направо беше гадна гледка. А, да. Защото от време на време си размърдваше задника, за да заключи в касата парите, които работягите донасяха. Работягите като него, Джейк, истинските гангстери, оставащи безименни извършители на операциите на Джино.
— Всичко друго наред ли е? — попита Джино.
Джейк пак почеса четината си и мимоходом се разтревожи да не е пипнал нещо гадно от последното си гадже.
— Всичко е тип-топ, шефе.
— Добре. Ще се видим след няколко дни.
Клемънтайн Дюк студено и неотклонно се загледа в съпруга си.
— Не мога да повярвам на това, което чувам — гласът й беше леден и режеше като нож. — Как си могъл да бъдеш толкова глупав?
Осуалд погледна през прозореца на кабинета си, без да вижда нищо. Гласът му трепереше.
— Никога не съм крил нищо от теб. Винаги си знаела какъв съм.
Тя язвително се изсмя.
— Не винаги, Осуалд, ако трябва да сме точни. Доколкото си спомням, изминаха цели две години, преди да открия истината за теб — измъкна припряно една цигара от пакетчето „Кемъл“ на бюрото му, запали я и продължи: — Е, и какво… решение предлагаш за този… проблем?
— Джино Сантейнджело. Той ми дължи услуга.
Тя издиша дима от цигарата към тавана. Замисли се.
— Това ще бъде повече от услуга — каза тя.
— Знам. Но той ми е задължен за всичко, което има. Ще го направи.
— Толкова ли си сигурен…
— Налага се да го направи. Ако откаже, мога да го унищожа.
Тя облиза устните си. По свой начин Осуалд беше толкова безмилостен, колкото всеки гангстер от улицата. Но за разлика от тях имаше власт. Достатъчно власт, за да си купи всеки.
— Кога ще го помолиш? — тихо попита тя.
— В деня, когато се върне от Сан Франциско. Времето ще бъде разчетено перфектно.
Тя безмълвно кимна. Ама че израз! Перфектно подбрано време, за да помолиш някого да извърши убийство.
Бий седеше на почтено разстояние от Джино на задната седалка на неговия черен „Кадилак Седан“. Ред, Червенокосия, караше колата, Хитрия Сам се бе отпуснал безгрижно на седалката до него.
Джино пушеше пура, в колата вече не се виждаше от дим, но никой не се оплакваше.
Бий, с грижливо вдигната на кок коса, се чувстваше притеснена и изглеждаше като плахо котенце. Не че нямаше опит. Беше имала достатъчно мъже, които се захласваха по нея, но сега… Джино Сантейнджело… Беше й шеф в края на краищата. И женен мъж… Говореше се, че използвал жените и после ги захвърлял като ненужни дрънкулки, изтривал ги от паметта си.
Бий нямаше никакво желание да бъде използвана и забравена, все едно не е съществувала. Но как да бъде по-различна от останалите момичета?
— Исусе Боже! — възкликна Джино и прекъсна мислите й. — Що не ми каза, че живееш на майната си.
— Само още четири блока и пристигаме.
— Добре — той се прозя и се запита дали това пътуване си струваше. Още един ден. Още една жена. Всичките бяха еднакви.
Но утре щеше да бъде различно. Заминаваше в Сан Франциско да кумува на сватбата на Коста. Утре щеше да види Леонора.
Мисълта за нея го жегна. Как ли ще се чувства? Как ли ще се чувства тя? Дори в първия миг, когато Коста го покани, беше решил да му откаже.
— Не можеш да го направиш — опита се да го вразуми Синди. — Обеща на момчето, когато той ни беше кум, и ти да му окажеш същата чест.
Така беше. Нямаше как да се измъкне. Освен това беше дошло времето да се срещне с Леонора от позициите на постигнатото от него. Но за всеки случай взимаше със себе си и Синди.
— Пристигнахме — обяви Бий.
Ред паркира кадилака до къща от червени тухли с няколко апартамента.
— Влизаш ли, шефе? — попита Хитрия Сам.
— Да — кратко отвърна Джино.
Какво си мисли тоя идиот? Че ще бия целия този път, за да си седя в колата?
Хитрия Сам излезе и огледа улицата в двете посоки. После отвори задната врата на лимузината и Бий излезе, последвана от Джино.
Тя го отведе по стълбите в един апартамент на първия етаж. Обикновен. Но не беше лош.
— Сама ли живееш тук? — попита той.
— Да — след кратко колебание потвърди тя.
Той обиколи стаята.
— Налей ми едно уиски — нареди Джино. — Имаш ли лед?
— Не. И уиски нямам.
— А какво имаш.
— Нищо… не пия…
— Не пиеш? Какво правиш тогава в клуба, по дяволите!
— Сервитьорите ми носят оцветена вода.
— А будалите плащат за шампанско, а? — изхили се той.
Тя се засмя заедно с него.
— Точно така.
Той се протегна.
— Исусе Боже! Какъв живот!
Бий впери поглед в него.
— Да… сваля ли дрехите си?
Той се отпусна в един стол.
— Това ли предлагаш вместо пиене?
— Ако искаш да го направя…
Хлапачката беше забавна. Той сложи ръце зад главата си и се облегна в стола.
— Ами хайде, давай.
Сърцето й заби лудо. Нали кроеше да го накара да я запомни… Щеше или да спечели, или да загуби работата си в клуба. Но така беше по-добре, отколкото да бъде като всяка една от останалите.
Бавно започна да съблича роклята си. Той не отмести погледа си нито за миг.
Свали всичките дрехи, с които беше облечена. Освен обувките с високи токове и черните копринени чорапи с червени жартиери.
Той я гледаше възхитен. Наистина имаше великолепно тяло. Едро, бяло и гладко. Големи бели гърди. С големи зърна. Източени бедра. Плосък корем. Харесваше точно такива. Може би си струваше да я посети пак.
