— Скоро получавала ли си повишение?
— Не.
Значи това било! Или повишение, или уволнение.
— Искаш ли да те откарам у вас довечера и там да обсъдим въпроса?
— Да.
Усмивката му стана още по-широка. Щеше доста да й се порадва. О, тази разкошна коса! Тази много бяла кожа. И гърдите… Големи, налети.
— А може би няма да е лошо да дойдеш в кабинета ми в дванайсет, а?
Тя само кимна, обърна се и тръгна към вратата.
— А, и още нещо, Бий. Вдигни косата си на кок. Хвани я с фиби. Сега бягай — някак небрежно добави той. — Имам няколко телефонни разговора.
Тя излезе, а той огледа големия й, стегнат задник. Обичаше жените с големи задници. Обичаше да се държи за тях. Клемънтайн беше модно слаба, а задничето на Синди беше стегнато, заоблено и високо като на момче.
Синди. Беше женен за нея от три години, а нямаше никакви признаци за дете на хоризонта. Беше му писнало. Тя се кълнеше, че не прави нищо, за да не забременява. Тогава защо не забременяваше?
Отварянето на вратата на кабинета му го отърси от мислите. Вътре се изтърси Алдо. Беше едва на трийсет и една години, а беше дебел като прасе.
— Кога ще стопиш поне малко тия тлъстини? — попита го грубо Джино.
— Много ми харесва да ям. Просто не мога да престана да се тъпча.
— Ако случайно те улучи някой куршум, ще го стопиш в тлъстините си.
— Как да отслабна бе, Джино, като Барбара готви толкова вкусно?
— Какво се е случило? — рязко смени темата Джино. Лакомията на Алдо направо го вбесяваше.
Алдо започна да обяснява. Джино не го слушаше. Прозя се. Мразеше този застоял живот зад бюрото. Мразеше да седи затворен в кабинета си и да брои пари. Обичаше движението. Обичаше тръпката. А единственото движение, което напоследък правеше, беше чукането на различни жени. Вярно, разбираше, че е голям късметлия. Със сенатор Дюк зад гърба си се чувстваше защитен. Имаше приятели по върховете. Движеше се сред тях. Но да имаш важни и влиятелни приятели не означаваше да бъдеш гарантиран. Лъки Лучано, председателят на съюза, попадна миналата година в затвора. Скалъпено обвинение за сводничество. Скалъпено, разбира се, защото Лучано действително никога не бе излизал на улицата да продава момичета. Той оглавяваше огромен престъпен синдикат, една от дейностите на който бе организираната проституция. Както и да е, негодникът свърши в затвора със сурова присъда от трийсет до петдесет години. Осъждането му беше страхотен удар за всички гангстери. Наплаши ги до смърт. Щом Лъки Лучано попадна в пандиза, какво оставаше за тях. И кой щеше да бъде следващият?
Джино предпочиташе да се успокоява, че никой не може с пръст да го докосне. След като се раздели с Бонати по-голямата част от бизнеса му беше законен. Не се занимаваше с проституция и наркотици. Убийството също не спадаше към методите му да урежда нещата. Само няколко заплахи тук и там от негови поставени лица — и бизнесът вървеше плавно и безпогрешно.
— Приготвил ли си всичко за пътуването? — въпросът на Алдо го върна към действителността.
— Да, всичко е готово. Тръгваме утре рано. Синди излезе сутринта да напазарува някои неща, които не била успяла да купи вчера.
— Женска му работа! Само им дай да пазаруват.
— На мен ли го казваш!
Синди му струваше цяло състояние. Дрехи, мазила, бижута и кожи. Не беше евтина жена. И какво от това? Той можеше да си го позволи. Струваше доста над един милион долара, без в сметката да влизат неговите инвестиции. Благодарение на сенатор Дюк. Благодарение на Клемънтайн.
Искаше му се да излезе от кабинета и да запраши нанякъде. Просто да се махне. Госпожа Дюк все още изглеждаше страхотно, но й се беше наситил.
А тя не се разделяше лесно със завоеванията си. Опита с много извинения. Тя му даде време да размисли и да направи своя избор. Той й каза, че не може да го направи. Тя го попита кога ще може. И всичко си продължаваше…
Чувстваше се в безизходица. Ето го, на трийсет и една, с жена, любовница и безброй жени, когато имаше нужда. Въпреки това се чувстваше в по-голяма безизходица, отколкото когато беше на шестнайсет, беше сам и беше на улицата.
Искаше нещо повече. Различно. Но не знаеше какво точно.
— Пътуването до Фриско ще ти се отрази добре — отбеляза Алдо и се отпусна в коженото кресло. — Много работиш, Джино. Не можеш да отделиш време и да дойдеш у дома на вечеря. Барбара започва да се чувства пренебрегната.
— Когато се върна.
— Настоявам. Спагети с фрикадели. Моята Барбара ги прави страхотни — въздъхна и целуна върха на събраните си пръсти. — Ех… моята женичка е готвачка от класа.
Джино многозначително погледна към приятеля си. Шкембето му се изливаше над панталона.
— Няма как да не го забележи човек!
Алдо се засмя.
— Задоволеният стомах говори за задоволен човек.
— Тлъстак скапан! Лаком задник!
— На вашите услуги, сър.
— Тлъстьо!
Почукване на вратата прекъсна грубите им закачки.
— Да! — изстреля Джино.
— Аз съм, шефе.
Гласът не можеше да бъде сбъркан. Принадлежеше на Джейкъб Коен, сега известен като Джейк Момчето. Макар че най-често му викаха само Момчето, въпреки че навършваше двайсет и четири. Започнаха да му викат така, защото още невръстен навлезе в престъпния свят. Със заема от сто долара, които навремето, когато беше едва четиринайсетгодишен, му беше дал Джино, той веднага се залови за работа. Крадеше коли и ги препродаваше. Извършваше светкавични обири. Мотото му беше „Граби и бягай!“ Все дръзки мошенически трикове.
Когато обраните се питаха кой го направи, отговорът винаги беше един и същ:
— Момчето.
Когато Момчето стана на шестнайсет, Джино го взе при себе си. Докато навърши двайсет, го търсеха за безбройни грабежи — беше станал изтъкнат професионалист.
— Влизай — викна Джино. — Ей, ама какво става с лайнените правила за поведение!?
Защото Джейк беше влязъл с трясък, ухилен до уши.
— Не исках да те прекъсвам, шефе. Но нали според новото правило трябва първо да почукам.
— Какво ново правило? — Алдо беше съвсем сащисан и това пролича на физиономията му. — Мислех… — но май му беше трудно да каже какво мисли, затова продължи: — Е, изглежда правилно първо да…
— Какво ти правило, за чукане става въпрос! — Джино весело се засмя. Седмица преди това Алдо бе влязъл в кабинета му, докато той оправяше върху бюрото си момичето, което продаваше отсреща цигари. — Така е, прав си. По-добре е.
— Ако неочаквано дойде Синди… или госпожа Дюк…
— Ама нали ти казах, че си прав — Джино продължи да се смее. Дали пък не му се искаше точно това — едната или другата да го заварят на калъп. Тогава от само себе си щяха да се разрешат тия проклети задължения. И той щеше да бъде свободен…
Джейк стовари на бюрото голяма чанта, пълна с пари.
— Мисля, че Гамбино, знаеш, магазинът за захарни изделия на Сто и петнайсета… мисля, че краде.
Джино повдигна вежди.
— Сигурен ли си?
Джейк почеса четината на главата си.
