— Няма невъзможни неща — отсече той и започна да разкопчава полата й. — Ти ме научи на това.
Клемънтайн се увери, че намеренията му са сериозни.
— Е, това вече на нищо не прилича — възрази неубедително тя.
— Наистина… — беше свалил вече полата й, грабна я и я отнесе в леглото. Там събу новите й розови гащички с фльонги.
— Внимавай, гримирана съм… Косата ми…
— Нищо няма да разваля… само се наведи.
Тя направи каквото й каза. Цялата тръпнеше в очакване, което владееше всяка нейна клетка. Джино я облада отзад, бавно, разкошно, сякаш имаха всичкото време на този свят.
— Ох — тя започна да диша на пресекулки, — наистина си научил много добре урока…
— Имах добър учител.
Докато беше в нея, си мислеше за брака и Синди. За това да има дете.
Помисли си и за Леонора. За първи път от месеци насам.
Когато се изпразни, беше като експлозия, която го разтърси до дъното на душата и изтри всички спомени от миналото и всички мисли за бъдещето.
Днес беше неговият сватбен ден. Искаше този ден да бъде ново начало за него.
Кери, 1928–1934
Всичко около нея беше бяло.. Лекари. Сестри. Болни. Лица. Гласове.
По дяволите, защо трябваше да им обръща внимание? Нека горят в ада дано, ако зависеше от нея, отдавна да са там.
— На колко години си, миличка?
— Коя си ти?
— На колко си години?
— Кой ти причини това?
— Как се казваш?
— Къде живееш?
— Къде е майка ти?
— Кой е баща ти?
— На колко си години?
Въпроси. Въпроси. Въпроси. Докато започна да крещи така, че накрая тези безлични същества млъкнаха.
Но на следващия ден се повтори същото. Същата история.
И през цялото време ужасна болка разкъсваше тялото й. Гадеше й се. Тя стенеше и конвулсивно се гърчеше.
Писъци. Агония. Гърчове. Отново и отново писъци. Докато накрая, един ден, увиха тялото й в нещо бяло и твърдо и я изнесоха от болницата.
Попадна в друг свят. Стая, в която никой не й обръщаше внимание, когато крещеше, скубеше косите си и дереше с нокти лицето си.
Никакви въпроси.
И отново агонията, гърчовете и усещането за надвиснала над нея смъртна опасност.
Престана да бъде човешко същество. Нахвърляше се като животно на храната, която й носеше някакъв униформен пазач. Тъпчеше залците хляб в устата си, която беше като кървяща рана, лочеше вода като куче от една паница, завинтена на пода.
Така просъществува две години. В безумие. Без мисъл в главата си. Без спомени.
Но една нощ се събуди в три часа и ясно си спомни, че се казва Кери. Защо не беше у дома, при своето семейство? Изтича до зарешетената врата и извика за помощ. Никой не се озова на вика й. Остана дълго време така — объркана и уплашена. Какво се беше случило с нея?
Сутринта, когато санитарят пристигна с храната й, тя побърза да го поздрави и веднага попита:
— Защо съм тук? Къде се намирам?
Мъжът отстъпи крачка назад. Тия опасни луди бяха като таралеж в гащите. Никога не знаеш какво могат да направят.
— Яж! — рязко й каза той и остави паницата на пода.
— Не искам да ям! — извика тя. — Искам да си отида вкъщи.
Няколко часа по-късно при нея влезе лекар.
— Научих, че вече сме започнали да говорим — някак неопределено каза той.
Тя ококори очи срещу него.
— Разбира се, че говоря.
— Тогава ми кажи коя си ти, как се казваш?
— Казвам се Кери. Живея във Филаделфия с моето семейство. На тринайсет съм — довери тя.
— На тринайсет?! — веждите на лекаря се извиха нагоре.
— Да, на тринайсет — тя заплака. — Искам да си ида у дома. Искам мама Сони… Искам моята майчица…
Естествено никой не я пусна да ходи някъде. Задържаха я в заведението. Но сега, когато вече не се държеше като диво животно, й възложиха работа. Чистеше стаи, търкаше подове, помагаше в кухнята… В края на деня с усилие допълзяваше до своето легло, което приличаше на кошара, в претъпканото отделение. Там рухваше от изтощение.
Така годините се нижеха една след друга.
Веднъж срещна лекаря.
— На колко си години?
— На тринайсет, нали ти казах.
— И къде живееш?
— Във Филаделфия, заедно с моето семейство.
Просто нямаше как да я пуснат на свобода.
Кери не разбираше какво става. По цели нощи плачеше. Нямаше го училището. Нямаше ги братята и сестрите й. Нямаше ги приятелите. Защо я държаха в това затворено място?
Тук беше пълно с луди хора. Истински луди. Кери се научи да стои далече от тях.
Беше на тринайсет години и много трябваше да внимава да не се забърква с неподходящи хора…
Джино, 1937
— Хей — възкликна Джино, — ти наистина си голяма работа, знаеш ли?
Червенокосата професионална компаньонка от клуба, която се казваше Бий — и като името си беше трудолюбива като пчеличка — нямаше намерение да се предава.
— Господин Сантейнджело! Вие казвате това на всички момичета.
Той махна с ръце, като се престори на много отчаян и изненадан.
— Кой? Аз ли? Ти се шегуваш.
Бий си позволи да се усмихне и отпусна назад главата си — великолепната й червена грива се разпиля по гърба й.
— Вие имате всеизвестна… репутация.
— Да се надявам, че е добра.
— О, да.
— Радвам се да го чуя, наистина се радвам — той се изправи зад масивното бюро от орехово дърво и се протегна. Желаеше това момиче, но нямаше намерение да скача моментално в огъня. — Откога работиш за мен, Бий.
Тя потръпна. Дали й беше станало студено? Или пък се уплаши, че ще я уволни?
— От три месеца, господин Сантейнджело.
— Харесва ли ти тук?
— Клубът е чудесен.
