— Хей, защо ми носиш тоя боклук? Нали ти казах, че искам нещо за пиене.
— Госпожа Дюк каза, че трябва да пиеш вино.
— Да й го начукам на госпожа Дюк!
Коста сложи таблата на масата.
— Точно така ми каза. Не можех да си позволя да оспорвам думите й.
Джино се засмя. Какво притежаваше Клемънтайн, че вдъхваше толкова благоговение и преданост у младите мъже?
— Е, налей ми тогава една чаша — и заразглежда ноктите си, току-що обработени от маникюрист за случая. — Какво се мотаеш?
Коста побърза да му налее чаша вино. Беше пристигнал в Ню Йорк предния ден, поласкан и много доволен от това, че Джино го е помолил да му бъде кум. Двамата не се бяха виждали от гостуването на Коста в Ню Йорк през двайсет и осма и въпреки, че редовно си пишеха, настъпилата промяна в неговия приятел направо го стъписа. Коста не можеше да определи точно с какво сегашния Джино се различава от предишния, но разлика съществуваше. Категорично. Двайсет и осем годишният Джино излъчваше непоклатимата увереност, характерна за преуспелия мъж на четирийсет или дори на петдесет. Нямаше нищо общо с онова недодялано улично момче. Беше изискан. От главата до обувките.
Смолисточерната му коса вече не лъщеше от брилянтин. Беше късо подстригана и сега естествено се къдреше. Освен това изглежда бе станал по-висок. Заслугата за това всъщност беше на повдигащите подложки в модните му обувки, ръчна изработка, но Коста, естествено, не го знаеше.
Обличаше се само в скъпи, висококачествени дрехи. Шити по поръчка костюми от тъмен плат в три части. Италиански копринени ризи. Изискани ежедневни дрехи от кашмир. Палта от камилска вълна. Тънкото райе отдавна беше забравено, както и ризите в крещящи цветове.
Дори скъпоценностите, които носеше бяха подбрани с безспорен вкус. Диамантена игла на вратовръзката. Масивни златни копчета за ръкавели, в тон със скъпия часовник „Картие“. На малкия си пръст носеше семпла златна халка с монтиран един единствен изключително красив диамант.
Само белегът на лицето напомняше откъде е започнал. Белегът и черните очи с тежък, суров поглед. Загатваха за някаква необузданост, стаена дълбоко в него.
Коста погледна часовника си.
— Остават точно трийсет минути — възбудено отбеляза той. — Как се чувстваш?
— Прекрасно, малчо.
— Не се ли притесняваш?
— За какво да се притеснявам? Нали живея с нея от шест години.
Коста кимна. Просто не му беше минало през ума. Да, през цялото време, откакто Леонора се омъжи за друг…
Джино сякаш прочете мислите му. Небрежно попита:
— Как е Леонора?
Лявото око на Коста потръпна в тик.
— Ами… много е добре — не му се искаше да казва на Джино истината. Леонора пиеше, чукаше се с когото й падне и изобщо не се сещаше за дъщеричката си.
— А хлапето? На колко години е вече?
— Почти на шест. Истинска кукличка.
В гърлото на Джино заседна буца, но гласът му остана спокоен.
— Сигурно. Как се казва?
— Мария.
Джино загаси пурата си и чак тогава каза:
— Хубаво име — едновременно с това си помисли, че веднага би могъл да изчука Синди и тя да забременее.
— Ти вече си напълно облечен, нали? — попита Коста.
Джино стана.
— Да, готов съм — погледна косо към Коста. Хлапакът изглеждаше чудесно. Прилежно подстриган, облечен сдържано, но скъпо. Истински университетски възпитаник. Беше завършил право, предстоеше му специализация. Сега работеше в кантората на баща си Франклин Зенокоти. Изненада го с въпроса си: — Имаш ли си гадже?
— Не си ли чел писмата ми? — обиди се Коста.
— Е, чел съм ги. Разбира се, че съм ги чел.
— Тогава как така ме питаш дали си имам гадже. Писах ти преди шест месеца, че съм сгоден за Дженифър Брайърли.
— Точно това писмо сигурно се е изгубило по пощата. Каква е тя?
— Дженифър ли? Та ти я познаваш. Приятелката на Леонора. Бяхме заедно една вечер, когато ти ми дойде на гости. Спомняш ли си?
— А, да… много добре — но беше напълно забравил коя е тази Дженифър. Изобщо не можеше да си я спомни. — И кога е запланувана голямата крачка?
Коста отговори много сериозно.
— Не знам. Налага се да изчакаме, докато се установя. След година може би… или след две.
— Виж — сръга го момчешки с лакът Джино, — помниш ли оня публичен дом, в който отидохме… когато ти беше за първи път? — весело се разсмя. — Никога няма да забравя физиономията ти, когато излезе. Сякаш току-що бе открил сладоледа! Обзалагам се, че никога не си се връщал при онова прасе.
Коста се ухили.
— Напротив, ходех при нея!
— Исусе Боже!
Почукване на вратата прекъсна лудешките им спомени. Коста отвори.
Видя пред себе си Клемънтайн. Поразяващо елегантна в костюма си на Шанел в бледорозово с черни биета.
— Мога ли да вляза? — съпричастно попита тя.
Коста едва не подскочи.
— Разбира се, мадам Дюк.
— Казвай ми Клемънтайн — тя се плъзна покрай него и доближи Джино.
— Здравей! — поздрави го нежно и хвана ръката му между двете си длани. — Готов ли е вече младоженецът?
— За какво?
Тя облиза тънките си устни.
— За сватбата, разбира се.
— Колко време имам?
— Точно двайсет и пет минути.
— Хей, Коста — небрежно подвикна Джино, — ще ми направиш ли една услуга. Трябва да разменя няколко думи с Клеми. Върни се след двайсет минути. Става ли?
— Разбира се — Коста с възхищение погледна Клемънтайн и излезе.
— Хлапакът вече е хлътнал по теб — заяви без капка негодувание Джино.
Тя приближи до тоалетката и внимателно се огледа. Беше безупречна.
— Така ли? — прошепна с безразличие.
— Без никакво съмнение — той отиде до тоалетката, застана зад нея и я прегърна. — Както и аз, по мой си начин — бавно започна да се поклаща, като отъркваше бедрата си в нея.
— Така ли?
Той продължи да се полюшва.
Тя почувства възбудата му през дрехите си.
— Джино!
Но той вече разкопчаваше панталона си.
— Искам да те чукам още веднъж, преди да стана женен мъж.
— Откъде ти хрумна тая глупост. Нямаме време! Аз съм облечена. Не и тук. Невъзможно е.