Почувства го в панталона си да щръква и да се втвърдява. Едва издържаше. Приближи се до нея.
Тя пое дълбоко дъх и заговори припряно:
— Господин Сантейнджело, мисля, че трябва да ви кажа… Току-що се възстанових от… венерическа болест.
Той замръзна на място.
— Лекарят каза, че вече съм оздравяла и мога да правя любов, но просто чувствам, че трябваше да ви го кажа…
— Имала си трипер — каза небрежно той и отново се отпусна в стола. — Майната му! Имала си трипер, а аз едва не те оправих — скочи от стола, сякаш внезапно се уплаши, че може да се зарази през дрехите. — Защо не ми каза досега?
— Излекувана съм.
— Исусе Боже! Да бия тоя път до шибаното предградие и да се окаже, че си с трипер!
— Бях — поправи го тя.
— По дяволите! — той хвърли поглед към нея. — Облечи нещо.
Тя облече роклята си, а той тръгна към вратата.
— Надявам се, че не съм ви разстроила, господин Сантейнджело.
— Разстроила ли? Не, глупачке. Само смачка най-доброто надървяне, което съм имал от месец! Хайде — махна с ръка и излезе.
Тя облекчено въздъхна. Поне щеше да я помни и, надяваше се, да се върне отново. Беше излъгала, разбира се, че е прекарала венерическа болест. В живота си беше боледувала само от дребна шарка и то когато беше на десет години. Не можа да сдържи усмивката си. Само каква физиономия направи, когато му каза!
Тихо, на пръсти, отиде в спалнята. Там, в широкото двойно легло, спеше седемгодишният й син Марко. Грижливо зави детето и нежно го целуна по челото. Ако Бий щеше да си има работа с Джино Сантейнджело, това трябваше да стане по всички правила. Засега оставаше резерва в играта.
Но той нямаше да забрави толкова бързо за нея.
Синди лежеше будна в леглото и се чудеше на коя ли правеше кефа тази вечер скъпият й съпруг. На милата Клемънтайн може би? В края на краищата щеше да отсъства цяла седмица и как ли щеше да издържи, по дяволите, старата дропла толкова дълго без него? Дали пък не беше някое от момичетата в клуба? Някоя от онези тъпи, безмозъчни компаньонки, които си мислеха, че тя, Синди, е сляпа и не вижда какво става. Джино Овена. Ама как иначе! Навсякъде, но не и вкъщи. Как очакваше той тя да забременее, когато от дъжд на вятър идваше при нея.
Когато „Клеми“ отвори за първи път врати, двамата планираха активно да се занимават с нощния клуб. Още докато приключваха ремонта и обзавеждането тя ходеше всеки ден и работеше заедно със строителите и декораторите. Дори в началото тя лично нае всички момичета за заведението. Компаньонки. Гардеробиерки. Приветливи продавачки на цигари. И никакви пеперудки. Бяха все добри момичета, готови здравата да работят за парите си. Докато тя наобикаляше клуба, Джино не се заплесна по нито една от тях. Имаше си кльощавата Клемънтайн, която му запълваше времето.
Още от самото начало Синди непрекъснато си повтаряше, че трябва да свикне, да приеме всичко това за нормално. Беше достатъчно умна, за да разбере, че е безсилна да промени нещо. Освен това предимствата да си приятел със сенатора и госпожа Дюк бяха повече от недостатъците. Беше разбрала, че един ден на Джино ще му писне. Не предполагаше обаче, че ще започне да чука поред целия женски персонал на „Клеми“. Когато това стана, тя вече не се занимаваше с клуба. Една година след откриването беше престанала да наема и уволнява момичета. Само от време на време, когато искаше да се покаже сред другите, посещаваше заведението. Госпожа Джино Сантейнджело. На нейната обичайна маса. Тогава я наобикаляше глутница простаци мераклии. И макар че надушваха като кучета разгонената кучка, бяха достатъчно респектирани за да й се натрапват. Никой нямаше намерение да рискува повече от един безобиден флирт с госпожа Сантейнджело. Много добре знаеха какво могат да си позволят, без да пострадат, и не прекрачваха границата.
Синди неспокойно се мяташе върху огромната спалня. Госпожа Джино Сантейнджело. Дрехи. Бижута. Супермодерен апартамент на последния етаж на един от небостъргачите на Парк авеню. Но и никой, който нощем да я притисне силно до себе си. Никой, който да я обича. По дяволите! Не можеше нищо да направи. Нищо, ако искаше да продължи да бъде омъжена за него. Защото нейните съпружески права се свеждаха само до едно — да му бъде вярна. Толкова!
Протегна ръка към чашата с вода на нощното шкафче и се замисли за предстоящото пътуване. Беше събитие, което очакваше с нетърпение от седмици. Само двамата. Далеч от Ню Йорк. Далеч от клуба. Далеч от всичко тя може би щеше да успее да му покаже, че освен всичките му безкрайни ангажименти навън, у дома има едно специално, красиво същество. И то се намираше в собственото му легло.
Входната врата се затръшна и тя погледна към стенния часовник. Един часа след полунощ. Беше рано за Джино. Сега ще отиде до хладилника, ще си вземе сладолед и ще се затвори в кабинета си, където обикновено спеше.
Тази нощ нямаше да го безпокои. Понякога влизаше при него, облечена в нова, съблазнително разголваща тялото й нощница и се опитваше да събуди интереса му. Обикновено безрезултатно. Тогава се връщаше в спалнята, лягаше по корем и стискаше зъби, притиснала юмрук до устата си. „Заспивай!“, заповядваше си тя.
Точно когато се унасяше в сън, той влезе в спалнята и се промъкна в леглото до нея. Ръцете му се плъзнаха под нощницата и започнаха да опипват тялото й. Тя почувства възбудения му пенис да се притиска в гърба й.
— Джино — прошепна тя, залята от внезапна радост.
Преди още да е произнесла името му, той беше в нея. Джино. Внимателният, нежен любовник. Някога. Сега очевидно внимаваше единствено за собственото си удоволствие.
Всичко свърши бързо, изведнъж, без дори да си кажат думичка.
Синди се отпусна объркана и опустошена. Обзалагаше се, че никога не го прави така със своите приятелки. Да не говорим за госпожа Дюк.
Негодник! Тя възнамеряваше да му покаже някои неща, ако в най-скоро време не променеше отношението си към нея. О, да! Имаше план. И тогава шибаният егоист Джино Сантейнджело щеше да падне на колене пред нея!
Кери, 1937
Освободиха Кери от психиатричната клиника в началото на трийсет и седма. Беше прекарала там девет дълги години.
Вече не мислеше за себе си като за тринайсетгодишното момиче. Знаеше коя е. Знаеше и каква е. Постепенно в съзнанието й всичко си дойде на мястото. От самото начало. От мама Сони до баба Елла, Лерой и целият път до Уайтджак.
Спомените бяха особено болезнени за времето след запознанството й с Уайтджак. Напускането дома на Мадам Мей с него и Люсил. После периодът на джаз-заведенията, на веселието… после… нищо.
Знаеше, разбира се, че е била наркоманка. Нямаше как да не го разбере. Лекарите, особено доктор Холънд, който следеше заболяването й през последните две години — й бяха казали всичко за нейното пристрастяване към наркотиците. И когато — ако — излезеше от клиниката, битката, която щеше да води с тях, щеше да бъде най-голямата в живота й.
Цяла година лекарят се беше борил да я пуснат.
— Момичето не е лудо. Държат я тук, защото е безплатна работна ръка — непрекъснато убеждаваше съвета на клиниката той. Най-накрая бяха принудени да се съгласят с него.
Сега Кери беше на двайсет и три години. Слаба, източена жена с големи гърди. С дълга, черна коса и странно тъжни ориенталски очи.
В деня, когато напусна, беше облечена с овехтяло сиво палто, кафява пола и жълта блуза, взети от предоставените на клиниката дрехи за благотворителни цели. Косата й беше опъната и вързана на тила. По лицето й нямаше и следа от грим. В чантата си имаше двайсет и пет долара и къс хартия с името и адреса на
