една жена, която се беше съгласила да я наеме като домашна прислужница.
Доктор Холънд се сбогува с Кери на портала на клиниката. Пожела й всичко най-добро.
— Няма да ти е лесно, Кери. Животът е толкова труден. Опитай да не се отчайваш. Ако нещата станат непоносими за теб, тогава заповядай, аз винаги ще бъда насреща да обсъдим заедно проблемите. Ще запомниш, нали?
Тя безучастно кимна. Беше добър човек, който си мислеше, че й прави добро, като я изпраща отново в света на хората. Но, по дяволите, всичко, което искаше да направи, беше да се свие в някой ъгъл и никога пак да не зърне нищо и никого от този свят.
Чувстваше се странно безтегловна, когато напусна клиниката и взе автобус за центъра на града. Сякаш беше попаднала на чужда планета. Дали не беше по-добре да си остане там, където беше живяла досега. Поне беше съществувала, без да се измъчва да мисли.
Един мъж в автобуса похотливо я изгледа. Тя се сви в палтото си и извърна поглед. Мъжете бяха врагове.
Вратата на къщата на Парк авеню отвори възрастен иконом.
— Аз съм Кери — измънка тя, ужасена от внезапното прозрение, че тази къща е само през три врати от дома на семейство Даймс, където бе работила някога. — Новата прислужница — поясни тя.
Икономът надменно смръщи вежди.
— Защо не използвахте задната врата?
— Съжалявам… не се досетих…
Той цъкна няколко пъти с език — така изразяваше своето отегчение — и с неохота я въведе вътре.
— Последвайте ме.
Тя покорно тръгна след него. Спуснаха се по стъпала надолу и се озоваха в голяма кухня, където дебела чернокожа жена бъркаше с голяма лъжица в съд на печката.
— Госпожо Смит — каза икономът, — това е Кери, новата прислужница. Оставям я на теб. Предполагам, че госпожа Бекър ще поиска да я види, преди да започне работа тук.
— Не се безпокой, господин Бил — после се обърна към Кери и изрече проточено: — Била ли си преди слугиня, мила?
Кери кимна утвърдително.
— Е, значи знаеш, че работата не е постлана с рози.
Отново беше слугиня. Познати неща. Оправяне на легла. Бърсане на прах. Търкане на под. Чистене на тоалетни. Изтъркване на вани. Работа на колене и за ръце… Лъскане на мрамор. Пране. Гладене.
Кери започваше работа в шест сутринта и понякога не успяваше да свърши дори до десет-единайсет вечерта. За това получаваше по-малко от сто долара на месец. Най-високото заплащане на прислужница, която живее там, където работи.
Работата не й тежеше. Отклоняваше мислите й от други неща, поддържаше духа й, запълваше времето й. Веднъж в месеца имаше почивен ден. Нямаше представа как да прекарва свободното си време, толкова естествено й се струваше да си седи у дома.
Рядко виждаше своите работодатели. Господин Бекър беше много богат, както й каза госпожа Смит, а снимки на госпожа Бекър редовно излизаха на страниците на списанията за висшето общество.
— Един ден, когато я няма, ще те заведа да видиш нейния дрешник — обеща й госпожа Смит. — Има повече от трийсет чифта обувки!
Уайтджак! Името му преряза съзнанието на Кери. Той също имаше трийсет чифта обувки.
Уайтджак. Висок, изискан, лъскавочерен. Неотразим. Спомни си за неговите двайсет и три костюма. Спомни си как се поддържаше винаги издокаран. Спомни си усмивката му.
Уайтджак. Който едва не я уби.
Някак неопределено се запита къде ли е сега, какво ли прави, има ли жена…
Уайтджак. Какво ли щеше да направи Кери, ако случайно се срещнеше отново с него?
Какво ли?
Щеше да убие този кучи син.
Джино, 1937
Джино се чувстваше не на място на последната ергенска вечер на Коста. Седеше на една от масите и наблюдаваше веселието с мрачно равнодушие. Тълпата училищни хлапета пискаха и се смееха, пръскаха се с алкохол и се замерваха със залци хляб и парчета кифли.
Когато по традиция голото момиче изскочи от огромната торта, Джино си представи току-що завършилите трийсет и четири колежанчета едновременно да получават трийсет и четири оргазма! Исусе Боже! По всичко им личеше, че досега не са виждали гола жена.
Още в началото, при първите официални представяния и запознанства, беше разбрал кой е съпругът на Леонора и доста добре го огледа. Любовта на неговия живот се беше омъжила за един загубеняк. Едуард Филип Грационе. Един тъп задник, който работеше в банката на своя баща. Със сламеножълта коса и изцъклени уплашени очи, които непрекъснато се въртяха в орбитите си. Единствено тялото му беше като на футболна звезда. Джино научи, че такъв е бил в колежа, по времето, когато се бяха оженили с Леонора.
Джино изгаряше от желание да я види отново. Беше като натрапчива идея и той нервно се потеше. Това го вбеси. Нали отдавна беше приключил с тази история!
Беше, наистина. Само че тялото му не знаеше. Не искаше да го разбере.
— Дженифър, стой мирно! — изкомандва Леонора. — Как искаш, за Бога, да завържа тия връзки, като се щураш из стаята?
— О, извинявай. Ще стоя мирно. Обещавам — Дженифър Брайърли, годеницата на Коста, застана мирно в средата на нейната стая, а Леонора започна да стяга връзките на корсета й. — Оу, много стягаш! — оплака се тя, когато Леонора свърши. — Едва дишам.
— Няма да дишаш тогава — отсече шеговито Леонора. — Какво ще кажеш за малко шампанско, а? Мисля, че сме го заслужили.
— Ей, единайсет сутринта е.
— Но пък е твоят сватбен ден. Защо да не изтичам долу и да отмъкна една бутилка?
Дженифър кимна. Защо не? Горката Леонора. Знаеше, че приятелката й пие, но все пак единайсет сутринта беше доста рано да започва.
— Ето! — Леонора се беше върнала с мълниеносна бързина, размахваше бутилка шампанско и две чаши. — Voila! — възкликна на френски тя, отвори сръчно бутилката и напълни чашите. Подаде едната на Дженифър.
— Първият тост за щастлив брак — каза тя с известна горчивина в гласа. — Да пребъде и процъфтява.
Дженифър отпи глътка от шумящата течност и остави чашата на масата.
Леонора задържа своята, жадно отпи няколко поредни глътки, после пак я напълни.
— Надявам се разбираш на какво се насаждаш — каза тя със същия горчив тон.
— На нищо не се насаждам — внимателно отговори Дженифър. — Омъжвам се за човека, когото обичам.
— Любовта бързо отлита — изсумтя Леонора, — щом веднъж станем тяхна собственост.
— Коста не иска да бъда негова собственост, нито пък аз. Просто ще бъдем заедно, защото и двамата го искаме.
— Ха! — Леонора отпи поредната яка глътка. — Ще си поговорим пак след две години, когато цялата любовна романтика се е изпарила през прозореца. Жената се превръща във вещ… Ако се остави, разбира се…
— О, Леонора, моля те! Не искам да споря с теб точно сега. Знам, че при теб и Едуард нещата не вървят и става все по-зле, но това не означава, че всеки брак е обречен като твоя.
— Да бе, да — Леонора взе бутилката и отново напълни чашата си. — Ще се върна след минута — излезе бързо от стаята, защото не искаше приятелката й да я види, че плаче. Нали днес е сватбения ден на
