че актрисите са готови да направят каквото и да е, за да участват в някой филм. Всъщност той щеше да направи така, че Винъс Мария да играе във всеки филм на студиото.
Това беше знак. Първо ферарито, сега голямо филмово студио. Беше дошло времето да установи контакт с Винъс. Разбира се, още нямаше да разкрива истинската си самоличност. Вместо това щеше да й пише анонимни писма, да й казва, че е на нейна страна и че скоро, когато му дойде времето, те ще се оженят, ще се свържат по всички възможни начини.
— Трябва да вървя, мамче — каза той и се отправи към кухненската врата. — Ще се видим по- късно.
След като се качи в стаята си, се наведе над компютъра, за да съчини първото си писмо до НЕЯ. Наскоро беше открил адреса на Винъс в някакво кино-списание. Направи разузнавателна разходка до дома й на Холивуд Хилс, слезе от колата си и се взря през вратата от ковано желязо. Появи се пазач и му махна да си ходи.
Гадно копеле. Не знаеше ли, че един ден той, Санто, щеше да живее тук с Винъс? Беше само въпрос на време. Помисли си дали да не каже на този педал какво ще се случи. Глупакът вероятно нямаше да му повярва. Не. Той можеше да чака. Един ден всички щяха да научат.
Направи всичко възможно да се концентрира над писмото, но по един или друг начин не успя да спре блуждаенето на ума си. Представяше си Винъс без дрехи, гола и достъпна, как облизва сладките си устни и излиза на сцената само за него… А когато видеше какво може да й предложи… О! Винъс Мария щеше да бъде много щастлива.
Исусе! Беше направил най-голямата грешка, като не й беше писал досега. Защо не го беше сторил по- рано?
Разкопча панталоните си, попипа члена си и помисли за нея още малко. Тя беше родена точно за секс и един ден щеше да бъде цялата негова. Реши, че има по-вълнуващи неща, които може да прави с ръцете си, отколкото да си играе с компютъра. Писмото му можеше да почака.
ГЛАВА 21
Вече минаваше десет часа вечерта, когато Лъки и Алекс пристигнаха в „При Армандо — палата на стриптийза и игрална зала“ — безвкусно разположено заведение, което също изглеждаше в средата на никъдето.
— Поредната класическа дупка — отбеляза Лъки, хвърляйки око на надписите, които рекламираха обичайното — „ГОЛИ МОМИЧЕТА НА ЖИВО“ — и необичайното — „ГОЛИ ПОРОЧНИ ДИВИ ЖЕНИ“!
— Сигурна ли си, че искаш да влезеш? — попита Алекс и спря на претъпкания паркинг точно след жълтия шевролет на Дейзи.
— Да — каза Лъки — главата й беше олекнала и тя беше готова на всичко. — Изглежда като място, където нещо може да се случи.
Алекс осъзна, че няма начин да я разубеди. Не и Лъки Сантейнджело. Не и тази жена.
— Добре, да влизаме — каза той и паркира поршето си.
Когато излязоха от колата, ги посрещна Дейзи.
— Аз трябва да вляза от задния вход — промърмори тя недоволна. — Шибаните правила на Армандо. Къде са ми стоте долара?
— Не ми ли вярваш? — попита Лъки и си помисли, че точно на тази жена най-малко й отиваше името Дейзи.
— Не съм в бизнеса, за да вярвам на някого — натърти Дейзи с ръце на кръста.
Лъки бръкна в чантата си, извади стодоларова банкнота от портмонето си и й я подаде.
— Кажете на момчето на вратата, че сте ми приятели — изкряка Дейзи. — Иначе ще получите лоши места — все още смеейки се, тя се затътри на високите си токчета.
— Лъки — обади се Алекс с дълбока въздишка на отчаяние. — Какво, по дяволите, правим тук?
— Ще пийнем по едно — каза тя, отхвърляйки назад дългата си тъмна коса.
— А какво ще кажеш да хапнем? — добави той с мек глас. — Да напълним дървения ти крак?
— Ха-ха!
Те влязоха в „При Армандо“. Беше четири пъти по-голямо от предишното място и също толкова претъпкано. Три игрални маси се простираха от едната страна на помещението. Някаква група свиреше на живо известна песен на Лорета Лин, а дълъг извит бар, върху който се кълчеше червенокоса стриптийзьорка, беше окупиран от смучещи бира каубои и жени.
— Хм… — каза Лъки и огледа помещението преценяващо. — Изглежда, че това е някой от онези кънтри-салони с музика. Имаш ли нещо против да стъпваш по-бързо, партньоре?
— Има нещо в тебе, което наистина не е наред — рече сериозно Алекс.
— Защо? — попита тя; чувстваше се достатъчно добре.
— Ти не си нормална.
— Какво е нормалното? — отвърна тя фриволно и реши, че въпреки всичко Алекс все пак е спортен тип.
— Е… — той се замисли за момент. — Не си особено кротка.
Тя избухна в смях.
— А, ясно. Ти си падаш по кротките сервилни жени, така ли?
— Знаеш какво искам да кажа — отговори той виновно.
Не. Тя не знаеше какво иска да каже той, а и точно в момента не я беше грижа. Той беше тук с определена цел, а тази цел беше да я забавлява. Боже! Започна да й се завива свят. По-добре да се хване за нещо. По-добре да се хванат заедно.
Нямаше свободни маси, така че те отново намериха две места на бара, промъквайки се през тълпата начумерени каубои. Алекс бутна двадесетачка на сервитьорката и я осведоми, че очаква първата свободна маса.
— Исусе! — промърмори той, когато седнаха. — Ако тази вечер не се сбия с някого, ще съм най- големият късметлия на света.
Лъки отново отметна назад дългата си коса и се засмя. Знаеше, че е пияна, но това нямаше значение. Тази вечер не беше Лъки Сантейнджело, шеф на филмово студио, майка на три деца. Тази вечер беше сама и свободна и можеше да прави каквото си иска. А точно сега й се искаше едно питие. Единственият проблем беше, че Алекс не продължаваше с нейното темпо.
— Текила — поръча тя и се закиска. — Ще видим какво ще направи Дейзи, ще изиграем една игра на рулетката и тръгваме. Обещание на Сантейнджело.
— Ти с твоите обещания — каза той мрачно и се зарадва, че е останал сравнително трезвен. Все някой трябваше да знае какво правят.
— Не, наистина — настоя Лъки. — По-късно ще се срещнеш с Джино. Историите му ще ти харесат.
Алекс знаеше, че няма начин да стигне някъде близо до Джино тази вечер.
— Да, да — съгласи се той.
— Знаеш ли, Алекс — каза Лъки и с разбиране постави ръка на рамото му. — През цялото време говорех все аз. Не е ли време да се заемем с тебе?
— Защо? — попита той с каменно лице.
— Все още не мога да разбера защо никога не си се женил.
— Хей, слушай, само защото ти си се омъжвала три пъти…
— Предположението ми е, че трябва да имаш прекалено силна майка, която тайно мразиш.
— Това не е забавно — намръщи се той.
— Да не би да уцелих?
Той не отговори.
Сервитьорката дойде да им каже, че за тях е приготвена маса до подиума. Те се преместиха точно когато Дейзи изскочи на сцената като динамо. Вместо прът при Армандо имаше изкуствена сребърна палма, поставена в средата на дългия подиум. Дейзи работеше палмата, сякаш тя беше най-интимният й любовник, и правеше неща, за които хората могат само да си мечтаят.
Публиката започна да хвърля пари и да изказва одобрението си с тропане на крака и с подсвиркване.
