Близо до югоизточния край на Сицилия, далече над прашния път от Ното за Рагуза, лежеше малко селце — родното място на Дона. Тя се беше родила в малка къща, в която все още живееха осемдесет и седем годишният й баща, две от по-младите й сестри и техните съпрузи, брат й Бруно и жена му и различни племеннички и племенници. Дона подкрепяше всички, като редовно им изпращаше пакети с храна, дрехи и луксозни дреболии, за каквито не бяха чували в това забравено от Бога място.
Откакто баща й я беше продал като младо момиче, тя беше идвала само веднъж; беше се превърнала в легенда за малкото селце и за нея говореха с благоговение.
Селцето на Дона се намираше почти изцяло върху неравен терен, но на четиридесет и пет минути път пеша през стръмните хълмове имаше голяма канара, под която се простираха брегът и катакомбите на тайнствени пещери. Хората говореха, че били обитавани от духове, и малцина се бяха осмелили дори да се приближат към тях.
Като деца Дона, Бруно и първата й любов Фурио бяха прекарали много време в изследване на пещерите. Те не се бяха изплашили от древните слухове, въпреки че възрастните в селото говореха за призраци и дори още по-лошо. Легендата разказваше, че след ужасното земетресение през 1668 година, което разрушило много градове, пещерите станали мястото, където крадци и убийци намирали убежище. Когато един от тях изнасилил и убил едно от тукашните момичета, местните хора, преизпълнени с гняв, нападнали пещерите и изклали всички, след което ги погребали в дълбок масов гроб. Дона, Фурио и Бруно не бяха повярвали на легендите. Пещерите бяха мястото им за игра и нищо не можеше да ги прогони оттам.
Когато Дона беше отведена в Америка, за да се омъжи, Бруно и Фурио бяха престанали да ходят в пещерите.
Това продължи, докато Дона изпрати хора за Бруно и му разкри плана си. Той дори си помисли, че тя ще се върне. Когато му обясни какво трябва да бъде направено, за да отмъсти за убийството на съпруга си, Бруно напълно се съгласи, че пещерите представляват отлично разрешение. Разположени в подножието на канарата, усойни и изоставени, те бяха трудно достъпни както отвън, така и отвътре и представляваха естествен затвор.
Лени Голдън разбра, че това е истина. Лени беше затворен там от осем дълги седмици и тъй като левият му глезен беше прикован към една неподвижна скала, можеше само да изкуцуква малкото разстояние на мрачната пещера.
Всяка сутрин се събуждаше от същата деморализираща гледка. Лъч светлина се процеждаше от някъде високо горе. Стените на пещерата му бяха мъхести и влажни и той можеше да усети и да помирише морето някъде наблизо.
Колко близо? Влагата го караше да мисли, че е опасно близо. Какво ли щеше да стане, ако има буря? Ще се наводни ли пещерата му? Щеше ли да умре от ужасната смърт на удавниците, защото нямаше начин да избяга?
Домът му. Килията му. Мястото, където беше затворен. Но най-лошото от всичко беше, че той нямаше представа защо е тук. Можеше само да предполага, че е бил отвлечен за откуп. Но ако случаят беше такъв, защо Лъки или студиото още не бяха платили парите?
Осем нескончаеми седмици на мизерия. Знаеше точно колко дълго, защото беше драскал чертички по стените за всеки изминал ден. През това време единствените хора, които беше виждал, бяха двамата мъже, които му носеха ежедневната храна от хляб и сирене и два пъти му бяха дали плодове. В момента беше толкова гладен, че би ял каквото и да е.
Никой от неговите похитители — и двамата — начумерени мъже към края на тридесетте — не говореше английски. Те избягваха да имат нещо общо с него, да ги вижда и всякакви разговори.
Единият или другият идваше всеки ден по едно и също време, оставяше храната върху обърната щайга и веднага си тръгваше. На всеки няколко дена те изпразваха кофата, която беше пригодена за тоалетна, като в същото време внасяха друга кофа, пълна с мътна вода — единствената течност, с която можеше да се поизмие.
Нямаше огледало или каквото и да е друго, където да види как изглежда. Предполагаше, че се е превърнал в дивак с дълга сплъстена коса и брада на осем седмици. Дрехите му бяха мръсни. Веднъж се беше опитал да ги изпере и откри, че не си струва да измръзне до смърт, докато ги чака да изсъхнат.
Можеше да приеме ситуацията с храната и тоалетната. Дори можеше да приеме и пронизващите до костите студ и влага, както и плъховете, които тичаха по цяла нощ из пещерата — понякога дори през краката му, докато той лежеше върху коравите дъски, които му служеха за легло.
Това, което не можеше да приеме, беше безнадеждното отчаяние и нескончаемата скука, защото нямаше с какво да занимава ума си. Ден след ден седеше там, без да е в състояние да чете или пише, да слуша музика или да гледа телевизия. Нищо.
ТОЙ… БАВНО… ПОЛУДЯВАШЕ…
Постепенно беше започнал да си говори сам. Да слуша себе си беше дребно удоволствие — най-малкото поне беше звукът на човешки глас. Понякога говореше на Лъки, сякаш тя беше там, с него.
Често преобръщаше в главата си събитията от онова ужасно утро. Спомняше си колко беше щастлив, защото Лъки летеше към него. В ума си беше нарисувал жива картина на това, как тя изтичва от самолета направо в неговите прегръдки. Толкова добре си пасваха един на друг, винаги си бяха пасвали.
Спомни си как излезе от хотела, как портиерът посочи колата му. Нов шофьор, не обичайният. Малко след като потеглиха за летището, шофьорът му беше предложил кафе. Той беше приел и изгълтал горещата течност, наслаждавайки се на силния му, почти горчив вкус. След това — нищо, никакви спомени, докато се беше събудил на пода в пещерата, вързан като бясно куче, и никой наоколо, който да обясни какво става.
Когато първият от мъжете се беше появил, той си беше помислил, че е спасен. Но не, беше по-скоро началото на неговия кошмар.
Сега нямаше какво друго да прави, освен да чака и отчаяно да се опитва да не полудее. И да се надява, че Лъки го търси. Понякога се чудеше… Той мъртъв ли е? Това адът ли беше?
НО НЕ ЗНАЕШЕ.
ГЛАВА 23
Беше пет и половина сутринта, когато Лъки се събуди. Усещаше устата си пълна с умрели плъхове. Главата й тежеше неописуемо. Навсякъде я болеше и умираше за цигара. Обърна глава и хвърли поглед на Алекс. Гол и хъркащ, той се беше проснал през разхвърляното легло и беше съвсем спокоен.
О, Боже! Какво беше направила?
Като се движеше тихо, тя стана от леглото и се захвана крадешком да събира дрехите си от пода. След това се вмъкна в тясната баня и бързо се облече, без да си взима душ, защото имаше само една мисъл в главата си — бързо и тихо да изчезне.
Вън от мотелската стая в средата на никъдето беше мрачно и още тъмно. След като мина покрай поршето на Алекс, тя бързо се вмъкна в празната рецепция и натисна звънеца на бюрото, чакайки нетърпеливо някой да й отговори. Мършаво куче се шмугна в краката й и излезе навън. Тя потрепера и хвана яката на якето си.
Най-сетне се появи младеж с разчорлена коса, който тъпчеше мърлява тениска с героите на „Стар трек“ в панталоните си.
— Много рано, мадам — каза той; още не беше успял напълно да отвори очи. — Какво мога да направя за вас?
— Имам нужда от кола — рече Лъки, барабанейки с пръсти по тезгяха и трескаво надявайки се, че вече ще бъде на път, когато Алекс открие, че я няма.
— От какво? — тъпо попита младежът.
— Лимузина. Кола под наем. Нещо, с което да се махна оттук.
— Не зная… — поколеба се момчето. — Бензиностанцията няма да отвори преди шест, пък и не мисля, че имат лимузини. Дядо ми ще знае. Само че проблемът е, че той спи и не мога да рискувам да го събудя.
— Ти имаш ли кола?
