Лени би искал тя да продължи.
Лени не би искал за нея нищо друго освен най-доброто.
Алекс идваше бавно на себе си. В стаята се процеждаше светлина и играеше върху клепачите му. Опита се да прикрие лицето си с ръка, за да го предпази от лъчите на сутрешното слънце. Но не се получи.
Протегна се и се прозина, докато бавно отваряше очи. Определено беше вече време да става. Полежа за момент, напълно дезориентиран, докато постепенно започна да си спомня всичко.
Лъки Сантейнджело. Момичето с дървения крак. Лъки Сантейнджело. Красива, възбуждаща жена. Бяха правили любов в тази забравена от Бога мотелска стая — бърза, страстна любов. Сега беше сутрин и… Къде беше тя?
Той стана от леглото и настъпи обувките си по пътя към банята. Тя не беше там. Отиде до прозореца, дръпна се в сянката и погледна навън. Поршето му беше паркирано на мястото, където го беше оставил снощи. Добър знак. Значи, тя не би могла да стигне далече.
Надяваше се, че е отишла да донесе кафе. За Бога, една чаша силно черно кафе би му дошла добре. Събра дрехите си от пода и се върна в банята. Душът беше повреден и от него се стичаше само една тънка струйка ръждива вода. Забрави!
Погледна часовника си и шокиран установи, че е почти девет. А винаги ставаше в шест и половина. Наистина трябва да е имал нужда от сън. Исусе, чувстваше се добре — дори не беше махмурлия. Тя беше тази с махмурлука.
Лъки Сантейнджело. Мисълта за нея го накара да се усмихне. По странен начин тя беше негов огледален образ — бунтовничка, напълно непредсказуема. И толкова дяволски красива…
По-добре щеше да е, ако вземе душ, когато се прибере в Лос Анджелис. Навлече дрехите си и излезе от малката, потискаща мотелска стая. Измина няколкото метра до регистрацията, където откри обрулен от вятъра старец, който седеше отпред, чистеше фъстъци и дъвчеше тютюн.
— Добро утро — поздрави сърдечно Алекс.
— И на вас добро — отвърна старецът, едва повдигна глава и продължи да си чисти фъстъците.
— Къде най-близо може да се изпие едно кафе?
— През шосето има кафене, по пътя за бензиностанцията — рече старецът. — И опитайте от къпиновия пай на Мейбъл — дяволски е хубав.
— Благодаря — каза Алекс. — Ще го запомня — той тръгна, но спря и се върна. — Виждали ли сте дамата от бунгало четири да отива нататък? — попита той.
— Тази жена си замина преди три часа — отговори старецът; набръчканото му и обветрено лице остана невъзмутимо. — Взела колата на внука ми. Дала му петстотин долара — старецът се изхили злорадо. — Той пресметнал, че хора като вас са толкова големи търговци, че само си трошат парите за глупости.
— Тя дала на внука ви петстотин долара, взела колата му и заминала? — повтори Алекс невярващо.
Старецът изплю парче тютюн на пода.
— Нали това казах.
— Не мога да повярвам, че го е направила.
— Жени — заяви старецът и отегчено поклати глава. — Веднъж като се залепят за някого, през цялото време му създават само проблеми. Това разправям на внука си. Но той изобщо не ме слуша. Момчето хуква подир всяка фуста като разгонено куче подир кучка през лятото.
— А как ще си получи колата обратно?
— Казала, че ще му я докара шофьор. Дала му визитната си картичка и всичко. Когато прочете, че има голямо студио в Холивуд, той каза „добре“. Ако не си получи колата обратно, вината ще си е само негова.
Алекс беше шокиран. Как бе могла да замине и да го зареже? Нещо в Лъки би трябвало да го предупреди, че не може да й се има доверие. Но, от друга страна, може пък да е видяла колко дълбоко е заспал и да не е искала да го буди.
Каквото и да беше. Най-малкото, което можеше да направи, беше да му остави бележка.
Кафето щеше да почака. Той трябваше да се върне в Лос Анджелис. Незабавно.
ГЛАВА 24
Сутрините винаги бяха натоварено време в дома на Винъс. Антъни, красивият й рус асистент, пристигаше рано. Свен идваше да я вземе за джогинг и тренировка. Няколко прислужнички чистеха къщата, а телефонът никога не спираше да звъни.
Тя започна да чете сценария на „Гангстери“ веднага щом се събуди. Лола беше толкова сложен характер — смела, секси, тъжна — Винъс беше сигурна, че може да влезе в ролята и ще успее да предаде отчаянието и сърдечната болка на тази жена.
Не можеше да реши какво да носи на срещата с Алекс Уудс. Да се облече ли както обикновено? Или да използва случая и да се появи като Лола? Докато се колебаеше, се обади на Фреди.
— Ти как мислиш? — попита тя. — Мога да бъда себе си — провокираща, чувствена, всичко. — Тя спря за момент. — Въпреки че той вероятно ме е гледал във видеоклиповете ми… Искам да кажа, че знае коя съм аз, нали?
— Защо си мислиш, че съм загубил толкова време да ти уредя среща с него? — заяви Фреди.
Понякога от Фреди й писваше.
— Е, хубаво. Със сигурност знаеш как да накараш някого да се чувства уверен.
— Не беше лесно, Винъс. Трябваше да премахна бариерата, създадена от външните впечатления, да разбия предварителното му мнение за тебе.
— Продължавай, Фреди, наистина гъделичкаш самочувствието ми.
— Ела като Лола. Ако познавам Алекс, това ще го впечатли.
Следващо решение. Какво трябваше да облече? Тя прегледа гардероба си, отхвърли всичко, което видя, и се ядоса на себе си, че не беше помислила за това вчера. Трябваше да отиде до някой от онези шикозни магазини на Мелроуз и да си купи нещо наистина сензационно.
Какво ли би носило момиче от доброто старо време на петдесетте години? Хм… Помисли за Мерилин или дори за Джейн Мансфийлд.
Ровейки дълбоко в гардероба си, тя откри роклята, която й трябваше — копринена, с изрязано деколте, дълга точно до над коленете. Тя разкриваше много от тялото й, лепваше към формите й. Имаше малки бухнали ръкави, които обгръщаха прекрасно оформените й рамене. Към нея добави обувки на много високи токчета, златни халки и събра косата си на върха на главата си в нещо като гнездо. След като се облече, хукна из къщата, за да събере мнения.
— Харесва ли ти това? — попита тя Свен, който още беше в гимнастическия салон и уреждаше да докарат оборудване за нови мъчения.
— Много е хубаво — отговори той, едва забелязвайки я.
Тя се изправи пред асистента си англичанин.
— Какво мислиш, Антъни?
Антъни имаше дълга до раменете бяло-руса коса, мускулесто тяло и красива усмивка.
— Божествена! — възкликна той.
Защо мъжете, които изглеждат най-добре, са обратни? Това беше такава загуба. Отбеляза си наум да го представи на Рон. Може би Антъни с прецизния си английски акцент и изключително дълги мигли можеше да откъсне Рон от големия магнат и, в края на краищата, те всички щяха да заживеят щастливо.
— Това беше на стъпалата пред вратата тази сутрин — каза Антъни и й подаде плик, адресиран лично до нея.
Тя скъса плика и извади писмото — беше кратко и по същество.
Здрасти, Винъс,
