— Откарай ме в студиите „Пантър“ — нареди на шофьора си.
Мики Столи говореше по телефона в офиса си, когато тя нахлу вътре.
— Помниш ли ме? — тя се изправи пред бюрото му с ръце на кръста и се втренчи в него.
Той я погледна и закри с ръка слушалката.
— Здрасти, Винъс, скъпа. Какво правиш тук?
Объркана, секретарка я последва.
— Съжалявам, господин Столи — каза секретарката. — Не можах да я спра.
— Всичко е наред, Маргарит, ние сме стари приятели — отговори Мики, благосклонен за първи път в живота си.
Мики беше петдесетгодишен, нисък, плешив, с траен тен, със собствените си зъби и с тяло, стегнато благодарение на ежедневния тенис — неговата страст. Имаше груб глас, в който се усещаха спомени от Бронкс само когато беше ядосан. Преди това беше шеф на студиите „Орфиъс“, но не се разбираше с японеца, който ги притежаваше, така че когато Дона Ландсман му беше предложила да се върне в „Пантър“, той веднага се бе съгласил. „Пантър“ беше неговата награда. Неговото студио. Да се върне там беше като завръщане в къщи.
— Ще ти се обадя по-късно, Чарли — каза той в слушалката.
Затвори телефона и насочи цялото си внимание към Винъс.
— Какво мога да направя за тебе, сладурче?
— Алекс Уудс иска да играя в „Гангстери“ — заагитира го тя. — Аз искам да играя в „Гангстери“. Направих страхотни пробни снимки, а сега ти искаш да включиш в състава малката досадница Лесли Кейн. Какво става с тебе, Мики?
— Лесли Кейн ще закара хората в кината. Беше време, когато Алекс Уудс ги държеше отвън.
— Не ми говори глупости — отсече тя. — Алекс е брилянтен автор и ти го знаеш.
Мики сви рамене.
— Той иска Лесли. Какво друго да ти кажа?
— Лъжеш, Мики. Само защото ние навремето…
— Фреди знае ли, че си тук? — прекъсна я Мики.
— Не — отговори Винъс. — Но си помислих, че след като имаме такива общи спомени, мога да дойда сама да видя как стоят нещата. — Тя се облегна на бюрото му. Очите му жадно пробягваха по нейните форми. — Тази роля означава много за мене, Мики. Какво ще кажеш да поразмислиш отново?
— Че какво общо имам аз с това? — попита той и започна да се поти чак до плешивата си глава, докато наблюдаваше как се вълнуват големите гърди на платиненорусата суперзвезда.
Тя облиза пълните си розови устни.
— Какво искаш, за да имаш нещо общо с това?
— Да ми духаш.
— Да ти духам ли, Мики? И това е всичко? — засмя се тя подигравателно.
Той можеше да усети как се втвърдява в панталоните си.
— Дали чух „да“? — попита с надежда.
— Покажи ми подписан договор и ще видим.
Мики видя как прекрасният й задник се изнизва през вратата. Тя беше нещо — Винъс Мария. Винаги я беше желал пламенно — дори и когато беше чукал Уорнър Франклин, черната полицайка, а тя не си беше направила труда да се присъедини към тях в участъка.
Мики си представи как Винъс стои на колене пред него — краката му — широко разтворени, докато русата й коса потъваше между тях, — как ближе и смучи и прави всичко, на което той знаеше, че е способна. Отърси се от тези мисли.
Нямаше да направи мръсно на Лесли. Тя беше приятелка на Абигейл и въпреки че бе чул слуховете, че някога е била проститутка, не беше сигурен, че им е повярвал. Лесли беше твърде свястна.
Винъс имаше право — Лесли въобще не беше подходяща за филма на Алекс. Той трябваше да принуди Алекс да я вземе, а сега можеше да обърне нещата.
Хей, като новия шеф на „Пантър“ имаше пълна автономия. Ако искаше да ангажира Винъс Мария, можеше да го направи. А ако тя се съгласеше да му духа — е… , може би просто тя имаше късмет.
Абигейл Столи и Лесли Кейн обядваха в „Айви“.
Лицето на Лесли беше свежо както обикновено, дългата й червена коса беше вързана на тила в момичешка конска опашка, а убийственото си тяло беше скрила под проста индийска бабешка рокля. Такъв имидж я устройваше — въпреки миналата си слава тя беше все още на двадесет и три и трябваше да се държи едновременно невинно и секси.
Абигейл Столи беше в началото на четиридесетте — дребна жена с дълга до раменете кестенява коса и чип нос. Тя не беше красавица, а и нямаше нужда — беше могъща холивудска съпруга с чиста кръв. Абигейл беше истинско холивудско величие.
Всички хвърчаха около Лесли и й говореха: „Госпожице Кейн, това…“ и „Госпожице Кейн, онова…“ На нея й харесваше всеки подобен момент, а и защо не? Тя се беше борила, за да стигне там, където беше днес.
— Благодаря ти за помощта, Аби — каза тя и вдигна чашата си с прясно изцеден портокалов сок срещу Абигейл, за да я почете.
— Ами това са „Гангстери“ — отговори Абигейл. — Ще изглеждаш чудесно в него, скъпа.
— Надявам се да се разбирам с Алекс Уудс — загрижи се Лесли. — Каква репутация само има, а?
— Ако имаш някакви проблеми, направо отиди при Мики — сърдечно рече Абигейл, доволна от себе си, защото обичаше да я виждат да обядва със звезди. — Той ще се погрижи за господин Уудс. Мики ръководи студиото с желязна ръка.
— Радвам се да го чуя — каза Лесли. — Сигурна съм, че ще се наслаждавам на това, отново да работя с него.
— Над всичко друго Мики е професионалист — заяви Абигейл.
Професионалист в какво? Това беше въпросът на Лесли. Когато бе омъжена за Еди, той много й бе говорил за Мики Столи, който беше негов шеф в „Пантър“ по онова време.
— Този човек е крадливо, гадно, пресметливо копеле — често беше ругал Еди. — И ми създава големи неприятности.
Лесли никога не разбра какви точно са били тези големи неприятности, всичко, което знаеше, бе, че това има нещо общо с присвояването на пари и с наркотици.
— Между другото, скъпа — заяви Абигейл. — Ще даваме малка вечеря за Дона Ландсман и нейния съпруг Джордж утре вечер. Само няколко души. Алекс Уудс, Купър Търнър, Джони Романо. Ще ни бъде приятно да дойдеш. И доведи… — тя млъкна — не беше в състояние да си спомни името на мъжа, с когото живееше Лесли, въпреки че го бе срещала няколко пъти.
— Джеф — обади се Лесли.
— А, да, Джеф. Разбира се. Може ли да се уреди?
Ако имаше някакъв начин, щеше да го пропусне.
— Ще сме очаровани — каза тя.
Джеф я взе от ресторанта с новия й бронзов мерцедес, доволен от ролята си на постоянен партньор и щастлив шофьор. Лесли не се чувстваше виновна — ако той някога станеше звезда, Абигейл щеше да си спомня името му.
— Ще вечеряме у Мики Столи утре — осведоми го тя.
— С мене нямаш проблеми, скъпа — каза той, маневрирайки с мерцедеса сред натовареното движение.
„Сигурна съм“ — помисли си тя. И започна да планира какво да направи, за да спечели Купър отново.
