— Точно сега Лъки си има свои собствени проблеми — това, че стреляха по Джино, че загуби студиото… Не мога да я обременявам и с това.
— Лени би искал да го направиш. Слушай, можем веднага да отлетим за Лос Анджелис.
— Толкова е унизително.
— Сигурно сега се чувстваш по-добре, след като ми разказа.
— Да…
— Е, помисли си само как ще се почувстваш, когато кажеш на Лъки и тя направи нещо.
— О, Господи. Нона, защо той ми направи това?
— Защото е болен перверзник, който заслужава да си го получи. Сега ти трябва да ме изслушаш — идеята ми е добра. Отиваме при Лъки. Аз ще отлетя за Лос Анджелис с тебе.
Бриджит кимна.
— Може би си права.
— Знам, че съм права. Първото нещо, което ще направим утре, е да се качим на самолета.
ГЛАВА 43
Докато Киоко преглеждаше пощата, Лъки изучаваше списъка на екипа от филма на Лени и отбелязваше хората, с които би искала да говори. Да изясни смъртта на Лени беше нейна лична работа, нещо, за което трябваше да се погрижи сама.
Първо се обади на Рос Вендърс, австралийския режисьор. Между два филма той си беше в къщи, в Бел Еър. Говориха дълго. Рос й каза колко съжалява за Лени, че той е бил толкова велик в неговия филм и че когато и тя да поиска да види полузавършените снимки, няма да има проблеми.
— Чудех се — опита Лъки — как Лени е прекарал деня преди катастрофата.
— Той беше в страхотна форма, Лъки — каза Рос с експлозивния си австралийски акцент. — Единственото, за което можеше да говори, беше, че ти летиш на следващия ден, нямаше търпение. Всъщност беше ни подлудил всичките: „Лъки ще бъде тук утре… Толкова я обичам… Никога не съм си мислил, че бракът може да бъде такъв…“ Казвам ти — на този човек не можеше да му се затвори устата.
Тя меко се усмихна.
— Наистина ли?
— Щях да ти го кажа още по-рано, но не исках да те безпокоя в твоята скръб.
— Много умно от твоя страна, Рос. — Тя спря за момент, преди да продължи: — Ъъъ… Може би си в състояние да ми кажеш с кого се е сближил Лени по време на снимките.
— По-скоро с никого. Няколко пъти идваше в бара след работа, но най-често се прибираше в стаята си и разучаваше сценария. Дженифър беше единствената, която често контактуваше с него.
— Дженифър? — попита тя небрежно, въпреки че сърцето й започна бясно да бие.
— Вторият ни асистент-режисьор — отговори Рос. — Страхотно момиче. Тя се грижеше за Лени — да идва на снимките навреме, да има кола, когато му потрябва. Всъщност в деня, преди ти да пристигнеш, тя промени часа на снимките му така, че да може да отиде на летището и да те посрещне.
— О, да… Дженифър… Мисля, че я познавам. — Нова пауза. — Тя е красива блондинка, нали?
— Такава е нашата Дженифър. Свястно момиче.
„Да. Особено гола и в прегръдките на съпруга ми.“
— Благодаря, Рос.
Тя прегледа списъка на състава, докато намери името на Дженифър Барън. След това позвъни на посочения номер.
Включи се телефонен секретар:
— Здравейте, тук е Дженифър. Ако ви трябвам, през следващите шест седмици ще работя в студиите „Стар“ в „Сватбата“. Оставете съобщение и аз ще се свържа с вас.
Лъки позвъни в студиите „Стар“, свърза се с продуцентския офис на „Сватбата“ и поговори с един от асистентите.
— Целият екип е на снимки — обясни асистентът. — Снимат в заливчето Парадайз.
Заливчето Парадайз беше на десет минути път от дома й. Каза на Киоко, че трябва да излезе, съобщи на охраната, че няма да има нужда от тях, скочи в колата си и подкара натам.
Големият паркинг над заливчето Парадайз беше препълнен с големи снимачни фургони и луксозни каравани. Тя паркира ферарито си, излезе от него и тръгна напред.
— Къде са всички? — попита минаващ статист.
— На брега са, снимат сцената на годежа.
Тя се отправи към брега и мина покрай фургон с декори на „Крафт“ и кикотеща се група статисти, които набиваха безплатни закуски.
И какво, ако Дженифър беше блондинката от снимките? Какво щеше да й каже? Какво смяташе да прави?
„Ти, кучко, си чукала съпруга ми!“
Не. Всичко, което искаше да знае, беше защо — нищо повече.
Екипът беше на пясъка — всички тичаха нагоре-надолу и подготвяха следващата сцена — всички с изключение на актьорите, които седяха в редица на собствените си столове и около тях се тълпяха гримьори, фризьори и различни асистенти.
— Извинете — обърна се тя към един сценичен работник. — Бихте ли ме насочили към Дженифър Барън? Мисля, че е един от асистент-режисьорите.
Той посочи към редицата на актьорите.
— Тя е ето там, говори със Сами Албърт.
— Благодаря.
Преди тринадесет години Сами Албърт бе най-пламенният актьор в града, но сега беше кралят на второкачествените филми — избледняла звезда с нездрава коса и развалени зъби. Лъки никога не се беше срещала с него, въпреки че съвсем точно знаеше кой е.
По-важна за нея беше блондинката, застанала до стола му. Момичето, с което той разговаряше. Бейзболна шапка, тъмни очила, стегнато лосанджелиско тяло в къси панталони и тениска. Лъки нямаше представа дали тя беше жената от снимките или не.
Отправи се нататък и докосна момичето по рамото.
— Дженифър?
— Да.
— Аз съм Лъки Сантейнджело. Вие ли сте работили във филма на съпруга ми в Корсика. Лени Голдън.
— Точно така.
— Може ли да отидем някъде и да поговорим?
— Разбира се.
Седнаха на пясъка под едно сенчесто палмово дърво.
— Дженифър — тя подбираше думите си внимателно. — Всички ми казаха колко… близки сте били с Лени по време на снимките. Е… Това, което искам да зная, е точно колко близки.
Дженифър се опули.
— Вие да не би да си мислите, че е имало нещо между мене и Лени? — възкликна тя. — Та той говореше само за тебе, Лъки — тя се поколеба. — Мога ли да те наричам Лъки?
— Давай.
Момичето очевидно беше объркано.
— Откъде ти хрумна идеята, че между Лени и мене е имало нещо?
— Аз ъъъ… видях снимките — каза Лъки.
Дженифър изглеждаше озадачена.
— Какви снимки?
Лъки бръкна в чантата си, разкопча ципа на отделението и извади снимката на Лени и блондинката на плажа.
