— Това си ти без шапката и очилата, нали? — попита тя и я подаде на Дженифър.
Дженифър разгледа снимката и избухна в смях.
— Тази силиконова красавица… Ти шегуваш ли се с мене?
— Не си ли ти? — произнесе Лъки.
— Няма начин — отговори буйно тя. — Това е тъпото маце, което се влачеше подир Лени на снимачната площадка.
— Тя участваше ли във филма?
— Една от статистките. Знаеш ли — добави Дженифър замислено. — Странно, но Лени ми се обади да открия името й в нощта преди катастрофата.
— Защо?
— Не знам. Пошегувах се с него, казах нещо като: „Сигурно не искаш и мерките й и обема на гръдния й кош, а?“ Ъъъ… Просто чувството ми за хумор. Лени го разбираше.
— А той какво каза?
— Доколкото си спомням, нещо като: „Не е това, което си мислиш.“ — Дженифър взе снимката и отново я погледна. — — Къде е приятелят й? Той беше там, когато се снимаха. Някой го е изрязал — тя поклати глава. — Казвам ти, Лъки, Лени дори не я познаваше.
— Но те е питал за името й?
— Тя го преследваше — каза Дженифър. — По-рано същата вечер каза, че му се обадила в стаята.
— И?
— И нищо. Той я отрязал.
— Мислиш ли, че по-късно може и да си е променил мнението?
— Съмнявам се. Познаваш съпруга си — той не си падаше по никого освен по тебе. А и ако е смятал да прекара една нощ с тази блондинка, едва ли щеше да ме пита за името и телефонния й номер. Трябва да е имал друга причина за това.
Лъки отново бръкна в чантата си и извади и останалите снимки.
— Тези бяха в стаята му — изрече тя и ги подаде на Дженифър. — Когато пристигнах, тя изглеждаше така, сякаш някаква жена е прекарала нощта в нея.
За момент Дженифър се взря в снимките.
— Не разбирам — озадачи се Дженифър. — Защо трябва да стои с гола жена на вратата на хотелската си стая? По-скоро изглежда, че се опитва да я отблъсне.
— Така ли мислиш?
— Погледни ги отново.
Дженифър беше права. Изглеждаше, че Лени се чувства неудобно. Защо не го беше забелязала по- рано?
— Как мога да разбера коя е тя?
— Приятелят ми Рико отговаряше за ангажирането на статистите. Чух, че сега работи в някакъв филм в Рим. Ще му се обадя — може би той може да помогне. — Тя спря за момент, преди да продължи: — Знаеш ли, Лъки, съпругът ти ми беше любимец. Толкова съм свикнала кинозвездите да ме унижават — винаги все едно и също: „Хайде, скъпа, какво ще кажеш да ми духаш?“ Шегувах се с Лени, че е единственият, който никога не е искал такова нещо от мене.
— Много ми помогна, Дженифър. Това е домашният ми телефон. Обади ми се веднага след като откриеш нещо.
— Ще го сторя — тя погледна настрани. — О, Господи! Гледай. Идва Сами Албърт. Когато чу името ти, веднага пламна.
— Сигурно не знае, че вече не съм шеф на студио? — сухо каза Лъки.
— Предполагам, че не — хитро се усмихна Дженифър. — А и аз няма да му кажа!
— Лъки Сантейнджело — и Сами постави ръце на раменете й. — Ти си куражлия момиче. Винаги съм искал да се запозная с тебе.
— Сами Албърт — каза Лъки със същия тон. — Аз съм твой голям фен.
— Разбира се, че си — пошегува се той. — На какво дължим честа да посетиш скромните ни снимки?
— Живея наблизо.
— Това означава ли, че ще обядваме у вас? — смигна й компетентно той.
Понякога мразеше актьорите! Те искрено вярваха, че всички жени са техни.
— Ще трябва да ме извиниш, Сами. Закъснявам за делова среща.
— Жалко.
— За мене беше удоволствие да се срещнем.
— Удоволствието беше мое, скъпа — и той отново й смигна компетентно.
След като се върна в къщи, тя се обади на Джино в Палм Спрингс.
— Какво правиш? — попита тя.
— Чудя се какво да правя. Какво друго?
— Скучно ли ти е?
— Не… Скучно може да е на никаквиците — и той се засмя тихичко. — Какво става там? Има ли нещо, което трябва да знам?
— Чакам Буги да ми донесе цялата информация.
Тонът му стана сериозен.
— Помни какво ти казах, дечко — трябва да внимаваш.
Буги пристигна точно в осемнадесет часа.
— Ела в гаража, Лъки — каза той. — Там има нещо, което може да те заинтересува.
— Какво става, Буг?
— Ще видиш.
Тя го последва през къщата и през една странична врата към гаража.
Завързан за един стол, със свързани ръце и крака и парцал в устата, там седеше един дребен, с лице на невестулка мъж и постоянно се потеше. Носеше кално-кафяв костюм, черни обувки и мръсна жълта тениска. Косата му — или каквото беше останало от нея — се спускаше по раменете му на мазни кичури.
— Запознай се със Сами глупака — рече Буги. — Той е шибанякът, изпратил двата куршума в Джино. Ето — Буги посегна към колана си и подаде пистолет на Лъки. — В случай, че поискаш да го използваш.
Очите на Сами почти изхвръкнаха.
Лъки знаеше каква игра играе Буги. Тя хвана пистолета в ръце и го насочи заплашително към Сами.
— Може би трябва да ти изпратя един направо в скапаните топки — тя беше студена като лед. — Ти какво мислиш, Сами? Да си върна ли за баща ми?
Буги отиде до него, измъкна нож от джоба си и разряза парцала, с който беше затъкната устата на Сами.
— Само си вършех работата, наеха ме, за да свърша тази работа — думите на Сами се застъпваха една друга, защото той бързаше да обясни. — Ако знаех, че човекът е Джино Сантейнджело, нямаше и да го докосна.
Лъки продължи да се взира в него, приковавайки го със смъртоносните си черни очи.
— Кой те нае? — попита тя.
— Не знам… Някакъв мъж в бара ми даде пари в брой. Не знаех, че мишената е Джино Сантейнджело.
— Ти си пълен боклук — каза Лъки. — Знаел си кой е той. Отишъл си и си стрелял в баща ми за пари. Що за тъп лайнар си ти? — тя вдигна пистолета и го насочи право към чатала му.
Той се напика в гащите си.
— Сега не си чак такъв голям мъж, а? — обади се Лъки. — Колко ти платиха?
— Четири хиляди в брой — промърмори Сами с наведена глава.
— И кой казваш, че те нае? — повтори Лъки, без да отмества пистолета.
— Някакъв мъж в един бар.
