Мики се обади на Алекс късно вечерта в понеделник.
— Промених мнението си. Ако искаш да вземеш Винъс, можеш.
— Какво става?
— Има някаква връзка… Свързано е със съпругата ми и с приятелството й с Лесли. Слушай, не го споменавай на Винъс или на Фреди, че тя получава ролята, докато не ти кажа. Нека да го отложим с няколко дена. Ще дам на Лесли сценарий, който повече ще й хареса. Така ще е по-лесно за нея да излезе от „Гангстери“ — без никакви проблеми.
Алекс не можеше да повярва, че се е оставил да го забъркат в това.
— Не съм свикнал да работя по този начин, Мики — каза той сухо.
— О, хайде, Алекс — започна да го придумва Мики. — Отпусни се малко. Получаваш това, което искаш.
— Разбира се, Мики — той се мразеше, че е толкова лесен — не беше в негов стил.
— Добре. О, Абигейл ми каза да ти напомня — утре ще вечеряш у дома. Лесли ще бъде там. Прави се, че тя ще играе в „Гангстери“. Става ли?
Алекс се оплака на Лили, а тя мъдро поклати глава.
— Ти си ме научил на много неща за Холивуд, Алекс — каза тя. — Едно от тях — и с това ти ме впечатли — е, че никога не задаваш въпроси, когато вече знаеш отговора.
— Добре, Лили, добре.
Той влезе в офиса си и затвори вратата. Всеки ден интервюираше дузини актьори за незначителните роли. Алекс се виждаше лично с всеки. Това беше губене на време, но той отказваше да работи по друг начин.
Имаше няколко минути, преди да започне прослушването, така че вдигна телефона и отново опита да се свърже с Лъки. Звънеше й постоянно, но не откриваше никого — само телефонния й секретар. Беше чул, че са стреляли по Джино, и беше нетърпелив да научи повече. Искаше също и да се увери, че тя е добре, и да й каже, че винаги е на нейно разположение. Дори и тя да не искаше връзка, той можеше да е просто неин приятел.
Този път му отговори истински човек.
— Алекс Уудс търси Лъки Сантейнджело — каза той.
— Съжалявам, господин Уудс. Тя излезе.
— С кого разговарям?
— С Киоко, асистента й.
Той прочисти гърлото си и се почувства глупаво.
— Хей, Киоко. Опитвам се да се свържа с нея от цяла седмица. Кажи й да ми се обади.
— Да, господин Уудс.
— Може да ме намери в офиса ми или в къщи.
Затвори телефона. Ама какво толкова го привличаше в Лъки?
Духът й. Тя беше дива — също като него. И той умираше да я опознае по-добре.
Бяха в апартамента на Бриджит и се караха. Нона се беше появила неочаквано и Бриджит не беше доволна.
— Какво има? — попита тя раздразнено.
— Бих искала да знам какъв ти е проблемът — заяви Нона. — Наистина си се превърнала в таралеж в гащите.
— Защо да съм ти таралеж в гащите? — каза Бриджит. — Само защото не правя това, което искаш от мене?
— Не вършиш нищо, което предлагам. Нали аз съм твоят импресарио, а Мишел — твоят агент, но ти отказваш да правиш каквото и да било, свързано с някой от нас.
— Имам си причини — тайнствено съобщи Бриджит. Не желаеше да влиза в спор — имаше отвратителен махмурлук.
— Какви причини? — настоя Нона. — Айзък, без когото, изглежда, повече не можеш да живееш? Всяка нощ си навън — до три или четири часа сутринта, — а след това спиш по цял ден. Кариерата ти тъкмо започна, Бриджит. Време е за работа.
— Мога да правя каквото си искам — агресивно отговори Бриджит. — Не съм ничия собственост.
— Какво означава това?
— Нямам нужда да бъда модел, ако не искам да го правя.
Нона въздъхна с неудоволствие.
— О, това е хубаво, нали? Особено от страна на момиче, което здраво се беше хванало и правеше всичко възможно, за да попадне на корицата на „Мондо“. И сега изведнъж: „Нямам нужда да бъда шибан модел.“ Хей, и аз мога да се откажа, ако това искаш.
— Добре, откажи се — каза Бриджит. Единственото, което искаше, беше да се хвърли в леглото и да заспи за цяла седмица — може би и завинаги.
— Аз обаче не искам — Нона поклати глава. — Да не се е случило нещо, за което да не знам?
Бриджит се извърна настрани и отиде в кухнята.
— Права съм, нали? — каза Нона и я последва.
С всеки изминал ден Бриджит ставаше все по-нещастна. Тя повече не можеше да го събира в себе си.
— Виж — произнесе тя, обърна се с гръб към Нона и заговори гневно: — Нищо не се е случило, за което да не си ме предупредила.
— Значи, станало е нещо… Права съм. Да не е Айзък?
— Мишел — промърмори Бриджит и седна на бара.
— Какво е направил?
— Не мога да ти кажа — Бриджит отпусна глава на ръцете си.
Нона дойде при нея и я прегърна през раменете.
— Хайде, Бридж, не може да е толкова зле.
— Ти ме предупреди, че той е мръсник.
— Е? Да не ти се е пуснал? Голяма работа. Сигурна съм, че си се справила.
— По-лошо е от това — и Бриджит наведе очи. — Той ме завърза — с разперени ръце и крака, като пиле — и доведе Робъртсън, за да ми направи всички онези неща, докато той гледаше и правеше снимки. Това беше най-унизителното нещо, което съм преживявала някога. Защо си мислиш, че не искам да имам нищо общо с него?
— О, Господи, Бриджит. Защо не ми каза това по-рано? Можехме да съобщим в полицията.
— О, да. Мога вече да видя заглавията: „Богата наследница вързана и принудена да прави лесбийска любов“. Не разбираш ли — ако това излезе наяве, ще провали живота ми.
— Толкова съжалявам… Нямах представа…
— Предполагам, че просто нямам късмет с мъжете.
— Шибано копеле!
— Нона — бързо каза Бриджит. — Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого, дори и на Зан.
— Знаеш, че съм ти приятелка. Все пак трябва да направим нещо. Не можем да го оставим да се измъкне.
— Какво да направим? — отчаяно попита Бриджит. — Той има снимки…
— Знаеш ли на кого трябва да кажем? — обади се Нона.
— На кого?
— На Лъки. Ти винаги си казвала, че тя може да се справи с всичко. Тя ще знае какво да направи.
— Не мога да кажа на Лъки.
— Защо?
