Вендета: Отмъщението на Лъки

— Знам — отговори той. — Ти спа с мене само за да си върнеш на Лени. Това наистина ме кара да имам добро мнение за себе си. Е, добре, ако това е начинът, по който искаш да я караме, аз мога да го приема. Ела да видиш дома ми.

— Защо? — тя все още мислеше за срещата си със Сара.

— Защото би ми било приятно — каза той настоятелно и я ослепи с усмивката си, която винаги му отваряше пътя.

Тя не искаше да го окуражава, въпреки че не можеше да го отблъсне. Ако Алекс искаше да бъдат приятели — чудесно, стига той да разбере, че няма да има любовна история.

— Мога да остана само десет минути — спокойно заяви тя. — Ще те следвам с колата си.

— Ела с мене. Знам колко много харесваш шофирането ми.

— Казах, че ще те следвам, Алекс. Това е единственият начин, по който бих дошла.

— Не ме изпускай от очи.

Той са качи в поршето си и потегли, като поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Тя беше точно зад него с ферарито си.

След петнадесет минути пристигнаха в дома му.

— В края на улицата, а? — попита тя и вдигна вежди.

— Делим един и същи океан — той направи физиономия, истински щастлив, че я вижда.

Тя излезе от колата си и огледа къщата му отвън.

— Хмм… Много е хубава — възхити се тя от изчистените архитектурни линии.

— Аз я построих — заяви той.

— В свободното си време?

— Много забавно.

Тръгнаха срещу зданието.

— Няма ли да започваш да снимаш? — попита тя.

— Следващата седмица.

— И се мотаеш из Малибу, опитвайки се да се самоубиеш пред колата ми?

— Недовършената работа занимава ума ми — за момент той се взря в нея мълчаливо. — Трябваше да те видя, Лъки.

— Е, сега ме виждаш — каза тя и се опита да не го гледа право в очите.

Тя влезе в огромното, високо антре с мощни потонни светлини и изсвири дълго и ниско.

— Това е великолепно — каза тя. — Мисля, че всичко, което си направил, е било правилно.

— Тази къща е много специална за мене — той посочи към откритите пространства. — Много лична. Никога не водя никого тук.

Лъки мина през антрето, през дневната и излезе на терасата.

— Направо ми спира дъхът — възкликна тя. — Къщата ми е направо колиба в сравнение с това — и тя се обърна с усмивка към него. — Искаш ли да продаваш?

Той й върна усмивката.

— Не.

— Не те обвинявам.

— Мога ли да ти донеса нещо за пиене?

— Вода.

— Със скоч?

— Вода — повтори тя — спомняше си последния им запой.

Той влезе в къщата и сипа на себе си водка, а на нея — чаша леденостудено „Перие“. Когато се върна навън, тя беше седнала.

— Приятно ми е, че дойде — каза той и й подаде питието.

— Предполагам, че си прав, Алекс — замисли се тя. — Имаме недовършена работа.

— Радвам се, че го разбираш.

— Знаеш ли — продължи тя. — Ако ще продължаваме да се виждаме като приятели, ще трябва да уважаваш моите чувства.

— Мога да го направя.

— Ще мине много време, преди да забравя Лени.

— Това е разбираемо.

— Истината е, че действително съжалявам за това, което се случи между нас онази нощ.

— Толкова ли беше зле? — попита той разкаяно.

— Знаеш какво имам предвид, Алекс. Беше вълнуващо и страстно и двамата бяхме в настроение. Но моите причини да го направя бяха погрешни. Не мога да забравя Лени толкова бързо.

— Това, което се опитваш да кажеш, е, че ако аз играя ролята на добрия приятел и съм на твое разположение достатъчно дълго, нещата могат да се променят, така ли?

— Нямам представа какво ще ни донесе бъдещето, Алекс.

Дълго и интимно се вгледаха един в друг.

— Разстроих се, като чух за баща ти — наруши мълчанието той. — Какво стана?

— На път съм да разбера — каза тя. — По-сложно е, отколкото си мислех.

— Той добре ли е?

— Джино е силен. Ще се оправи.

Той се чувстваше напълно успокоен, след като тя вече беше в дома му.

— Какво ще кажеш да останеш за вечеря? — предложи той. — Готвачът ми ще ни направи нещо, което ще ти хареса. Можем да си седим тук, отвън, и да наблюдаваме залеза…

— Звучи изкусително, само че довечера съм заета — отвърна тя и се изправи.

„Хей — искаше да каже той. — Аз също съм зает, но съм готов да проваля срещата си.“

След това започна да мисли — дали тя се срещаше с някого другиго? Имаше ли той съперник?

— Трябва да се връщам — изрече тя.

Той изпита внезапното лудо желание да я вземе в прегръдките си, да я притисне и да я целуне. Никога не беше изпитвал такова нещо към една жена. Преди Лъки си беше мислил, че те са там само за да извикват усмивка на лицето му. Сега всичко се беше обърнало.

Тя влезе вътре.

— Между другото — обади се през рамо. — Става ли нещо в моето студио, което трябва да знам?

Харесваше му начинът, по който тя все още говореше за „своето студио“. Тази жена наистина не приемаше поражението и това искрено го възхищаваше.

— Още не съм се срещал с Дона Ландсман — той я последва в къщата. — Но ще имам това удоволствие довечера.

Тя го погледна насмешливо.

— Не ме ли покани на вечеря току-що?

— Хей… Ела с мене.

— Къде?

— Мики Столи дава вечеря за Дона Ландсман в дома си.

— Исусе! — възкликна Лъки. — Мики й целува задника.

— Както казах — ела с мене.

Лъки обмисляше възможностите. Лице в лице с Дона Ландсман в обществото. Без Дона да знае, че на нея й беше известна истинската й самоличност. Мики щеше да се гръмне, ако тя се появеше в дома му. Перспективата беше изкусителна.

— Кой друг ще е там?

— Мога да накарам секретарката ми да провери — сега беше негов ред да я погледне насмешливо. — Мислех, че имаш други планове.

— Винаги мога да променя мнението си.

„Както и аз“ — помисли си той. Тин Лий щеше да бъде изоставена още веднъж точно на олтара.

— Е — каза той. — Да вечеряме тук и да наблюдаваме залеза не беше достатъчно добро. Ала се