— О, за Бога! Стига си мрънкала — сопна се Тина. — Нали каза, че искаш да го видиш?
— Не и сега.
След няколко минути Норман излезе от банята — гол, само по бонбонено-червени шорти. Беше ухилен до уши и с всяка ръка бе прегърнал по едно съвсем голо момиче.
— Клуни — провикна се той. — Трябват ми още пари.
— Скъпи — и Клуни зарови из дамската си чанта, откъдето измъкна пачка стодоларови банкноти. — Тази вечер си страшен. Нищо не може да те спре.
Съмър скочи като ужилена.
— Ето какво било. Стига. Изчезвам оттук.
— Не се прави на мъченица — ядоса се Тина.
— Дай ми ключа.
— Какъв ключ?
— От апартамента ти. Отивам си.
— Ако ще ми се държиш така… забрави за моя апартамент.
— Много ти благодаря.
— Хей, Норман — провикна се Клуни. — Преди отново да изчезнеш, хапни си десерта. Две сочни млади парчета. Малката блондинка ми хареса. Мога ли да я взема? Моля те. Умолявам те, скъпи.
— Цялата е твоя, скъпа — Норман дори не погледна към Съмър — беше твърде надрусан, за да се концентрира върху каквото и да било.
Съмър стана.
— Тръгвам си — и ядосано се отправи към вратата.
— Тогава сама си чупи главата — извика след нея Тина.
— Добре. Утре ще си взема нещата — и по бузите на Съмър се застичаха сълзи.
Изхвърча от стаята. За нейно най-голямо огорчение Норман дори не го забеляза.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА
По радиото вървеше концерт на Марвин Гей. По целия път към студиото Джой слушаше ветерана на соул-музиката. Марвин Гей наистина имаше стил — да не говорим за изключителния му глас.
Спомни си, че като малък майка му често пускаше плочи на Отис Рединг и Теди Пендърграс. Тя обичаше соул. Всъщност Аделайд обичаше много неща.
За миг проблесна споменът за майка му… как танцува в дневната… удивително красива с черните си къдрави коси, тъмни очи и прекрасната широка усмивка. Беше наследил нейните черти. Господи, колко беше красива.
Още докато търсеше място да паркира срещу сцената, чу музиката, която гърмеше. „Двайсет и четири часа рок“ на Бил Хейли и Дъ Кометс. Боже, забравил беше, че партито е с музика от петдесетте години и трябваше да съобрази да си облече нещо подходящо за рокендрол. Е, вече беше късно. И без това щяха да останат тук замалко. След това щеше да закара Лара вкъщи, а на следващия ден щяха да отпътуват за Таити, където ги чакаше съвсем нов живот.
Бавно се промъкна през потната тълпа, спря да поздрави неколцина озвучители, усмихна се на фризьора и гримьорката. След това започна да се оглежда за Лара.
— Виждала ли си Лара? — попита той монтажистката.
Тя вдигна рамене.
— Не, не съм.
Той се засуети около един от помощник-асистентите.
— Да си виждал Лара наоколо?
— Не мисля, че е тук, Джой.
— Ами Ники?
— Видях я да танцува с Мик преди малко.
— Благодаря ти — отвърна, заобиколи дансинга и накрая успя да привлече вниманието на Мик, който се въртеше в танц, прегърнал красиво момиче.
— Хей, та това е Джой — възкликна Мик, като се олюляваше. — Как така си се наканил? И къде е любовта на недостойния ти живот? Щастливо копеле такова.
— Точно това се канех да те питам и аз — отговори Джой.
— Не съм и виждал красивата Лара. Предполагам, че е откачила заради снимките.
— Какви снимки?
— Боже мили. Искаш да кажеш, че не си видял „Истина и факти“ — любимия на всички седмичен таблоид. Лара е бая разголена. Върви да питаш Линдън, той е на бара.
Джой се приближи до Линдън.
— Каква е тази история със снимките? — намръщи се той.
— Не знаеш ли? — удиви се Линдън.
— Майната му, нищо не знам — Джой започваше да се ядосва.
— Няколко… ъ-ъ… гадни снимки на Лара, изтипосани в „Истина и факти“ — каза Линдън. — Някой се е промъкнал, докато са снимали сцената с изнасилването. Много са подробни, а Лара — много разстроена.
— Господи Боже! И как е станало това?
— Всички искаме да разберем.
— Тя към къщи ли тръгна?
— Така мисля — отговори Линдън. — Положително не е искала да се мярка тук тази вечер.
— Ники знае ли нещо?
— Тя също е разстроена.
— По дяволите.
— Съжалявам за станалото.
— Вярвам ти.
Джой забърза обратно към мерцедеса, където вдигна телефона и се опита да се обади у дома. Отговори госпожа Креншоу.
— Лара върна ли се вече? — попита той.
— Не, господин Джой.
— Като се прибере, кажи й, че тръгвам натам.
Дъждът се усили, когато Каси отби от крайбрежната магистрала в някакъв запустял черен път.
— Ето, че пристигнахме — съобщи тя. — У тебе ли е ключът?
— Не. У тебе е — унесено отговори Лара.
— Не е — и Каси намали скоростта.
— Как така? — Лара губеше търпение.
— Никой никога не ми е давал ключ. Мислех, че след като каза да тръгваме насам, той е у тебе.
— Майната му — избухна Лара.
Едва сега Каси разбра колко разстроена е Лара, защото тя рядко ругаеше.
— Искаш ли да се връщаме обратно?
— Не — отсече Лара. — Ще се опитаме да влезем някак си. Сигурно все някъде ще има отключена врата или отворен прозорец. В края на краищата тук не живее никой.
— Ако питаш мене, по-добре да отседнем в хотел за през нощта и утре да накараме някой да го донесе.
— Но вече сме тук — равно произнесе Лара. — Това, че ключовете ги няма, е последният ми проблем.
— Ти си шефът, ти решаваш — съгласи се Каси и се загледа в силния дъжд, тъмния път и празните къщи наоколо. Недоумяваше как Лара е могла да купи това място. Откакто се беше сдобила с къщата, Лара я беше отписала. Сградата беше толкова отдалечена и мрачна, без дори частица от чара на хамптънските къщи.