— О, за Бога! Стига си мрънкала — сопна се Тина. — Нали каза, че искаш да го видиш?

— Не и сега.

След няколко минути Норман излезе от банята — гол, само по бонбонено-червени шорти. Беше ухилен до уши и с всяка ръка бе прегърнал по едно съвсем голо момиче.

— Клуни — провикна се той. — Трябват ми още пари.

— Скъпи — и Клуни зарови из дамската си чанта, откъдето измъкна пачка стодоларови банкноти. — Тази вечер си страшен. Нищо не може да те спре.

Съмър скочи като ужилена.

— Ето какво било. Стига. Изчезвам оттук.

— Не се прави на мъченица — ядоса се Тина.

— Дай ми ключа.

— Какъв ключ?

— От апартамента ти. Отивам си.

— Ако ще ми се държиш така… забрави за моя апартамент.

— Много ти благодаря.

— Хей, Норман — провикна се Клуни. — Преди отново да изчезнеш, хапни си десерта. Две сочни млади парчета. Малката блондинка ми хареса. Мога ли да я взема? Моля те. Умолявам те, скъпи.

— Цялата е твоя, скъпа — Норман дори не погледна към Съмър — беше твърде надрусан, за да се концентрира върху каквото и да било.

Съмър стана.

— Тръгвам си — и ядосано се отправи към вратата.

— Тогава сама си чупи главата — извика след нея Тина.

— Добре. Утре ще си взема нещата — и по бузите на Съмър се застичаха сълзи.

Изхвърча от стаята. За нейно най-голямо огорчение Норман дори не го забеляза.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА

По радиото вървеше концерт на Марвин Гей. По целия път към студиото Джой слушаше ветерана на соул-музиката. Марвин Гей наистина имаше стил — да не говорим за изключителния му глас.

Спомни си, че като малък майка му често пускаше плочи на Отис Рединг и Теди Пендърграс. Тя обичаше соул. Всъщност Аделайд обичаше много неща.

За миг проблесна споменът за майка му… как танцува в дневната… удивително красива с черните си къдрави коси, тъмни очи и прекрасната широка усмивка. Беше наследил нейните черти. Господи, колко беше красива.

Още докато търсеше място да паркира срещу сцената, чу музиката, която гърмеше. „Двайсет и четири часа рок“ на Бил Хейли и Дъ Кометс. Боже, забравил беше, че партито е с музика от петдесетте години и трябваше да съобрази да си облече нещо подходящо за рокендрол. Е, вече беше късно. И без това щяха да останат тук замалко. След това щеше да закара Лара вкъщи, а на следващия ден щяха да отпътуват за Таити, където ги чакаше съвсем нов живот.

Бавно се промъкна през потната тълпа, спря да поздрави неколцина озвучители, усмихна се на фризьора и гримьорката. След това започна да се оглежда за Лара.

— Виждала ли си Лара? — попита той монтажистката.

Тя вдигна рамене.

— Не, не съм.

Той се засуети около един от помощник-асистентите.

— Да си виждал Лара наоколо?

— Не мисля, че е тук, Джой.

— Ами Ники?

— Видях я да танцува с Мик преди малко.

— Благодаря ти — отвърна, заобиколи дансинга и накрая успя да привлече вниманието на Мик, който се въртеше в танц, прегърнал красиво момиче.

— Хей, та това е Джой — възкликна Мик, като се олюляваше. — Как така си се наканил? И къде е любовта на недостойния ти живот? Щастливо копеле такова.

— Точно това се канех да те питам и аз — отговори Джой.

— Не съм и виждал красивата Лара. Предполагам, че е откачила заради снимките.

— Какви снимки?

— Боже мили. Искаш да кажеш, че не си видял „Истина и факти“ — любимия на всички седмичен таблоид. Лара е бая разголена. Върви да питаш Линдън, той е на бара.

Джой се приближи до Линдън.

— Каква е тази история със снимките? — намръщи се той.

— Не знаеш ли? — удиви се Линдън.

— Майната му, нищо не знам — Джой започваше да се ядосва.

— Няколко… ъ-ъ… гадни снимки на Лара, изтипосани в „Истина и факти“ — каза Линдън. — Някой се е промъкнал, докато са снимали сцената с изнасилването. Много са подробни, а Лара — много разстроена.

— Господи Боже! И как е станало това?

— Всички искаме да разберем.

— Тя към къщи ли тръгна?

— Така мисля — отговори Линдън. — Положително не е искала да се мярка тук тази вечер.

— Ники знае ли нещо?

— Тя също е разстроена.

— По дяволите.

— Съжалявам за станалото.

— Вярвам ти.

Джой забърза обратно към мерцедеса, където вдигна телефона и се опита да се обади у дома. Отговори госпожа Креншоу.

— Лара върна ли се вече? — попита той.

— Не, господин Джой.

— Като се прибере, кажи й, че тръгвам натам.

Дъждът се усили, когато Каси отби от крайбрежната магистрала в някакъв запустял черен път.

— Ето, че пристигнахме — съобщи тя. — У тебе ли е ключът?

— Не. У тебе е — унесено отговори Лара.

— Не е — и Каси намали скоростта.

— Как така? — Лара губеше търпение.

— Никой никога не ми е давал ключ. Мислех, че след като каза да тръгваме насам, той е у тебе.

— Майната му — избухна Лара.

Едва сега Каси разбра колко разстроена е Лара, защото тя рядко ругаеше.

— Искаш ли да се връщаме обратно?

— Не — отсече Лара. — Ще се опитаме да влезем някак си. Сигурно все някъде ще има отключена врата или отворен прозорец. В края на краищата тук не живее никой.

— Ако питаш мене, по-добре да отседнем в хотел за през нощта и утре да накараме някой да го донесе.

— Но вече сме тук — равно произнесе Лара. — Това, че ключовете ги няма, е последният ми проблем.

— Ти си шефът, ти решаваш — съгласи се Каси и се загледа в силния дъжд, тъмния път и празните къщи наоколо. Недоумяваше как Лара е могла да купи това място. Откакто се беше сдобила с къщата, Лара я беше отписала. Сградата беше толкова отдалечена и мрачна, без дори частица от чара на хамптънските къщи.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату