гащите.
— Абсолютно си права — отговори Лара. — И е бавен. Екипът му вика „десетдубълният Кайл“! — и двете се изкискаха. — Какво прави Съмър?
— Не мога да я контролирам — оплака се Ники. — Единственото, което я интересува, са купони, купони и пак купони!
— Възрастта й е такава — увери я Лара. — В тебе тя не вижда майчинска фигура. В края на краищата ти си само със седемнайсет години по-голяма от нея и тя вероятно малко ревнува.
— Глупости — твърдо възрази Ники. — Защо да ме ревнува Съмър? Тя е прекрасна.
— Както и ти — като личност, като човек със страхотна кариера, а и с много известен и уважаван съпруг.
— Не — възпротиви се Ники. — Не става въпрос за ревност. Момичетата на възрастта на Съмър смятат всеки за пълен идиот, а себе си — за най-умните хора на планетата. Струва ми се, че и аз бях такава, а ти?
— Не си спомням — бързо каза Лара.
Ники знаеше, че Лара не говори за детството си, което очевидно не е било много щастливо. Всичко, което знаеше, беше, че родителите на Лара са загинали при автомобилна катастрофа, когато е била много малка, и са я отгледали разни роднини. Веднъж беше попитала Ричард.
— Лара не се връща към миналото си — бе казал той. — Остави я на мира. — И тя го бе направила.
— Както и да е — продължи Лара. — Не се безпокой за Съмър, тя ще се оправи.
— Определено се надявам да стане така — навъси се Ники. — Започвам да се чувствам като досадницата на годината.
— Ще прочета сценария веднага щом пристигне — обеща Лара.
— Тогава ми се обади незабавно. Не мога да дочакам реакцията ти.
Лара затвори телефона и отиде на задната тераса, откъдето се взря в мрака. Искаше да се поразходи по брега, но не сама — тъмнината беше твърде плашеща.
Понякога всичко беше твърде страшно… Особено когато спомените се върнеха, за да я преследват. Кошмарните спомени…
— Отвратително коте! — Анди, по-големият й брат, викна в лицето й. — Мършаво малко отвратително коте!
— Не съм отвратително коте! Не съм! — отвърна Лара Ан.
— Напротив, си — каза Анди. Беше на осем години и много красив. Когато не се биеха, Лара Ан го обожаваше.
— Мамо, мамо… мога ли да си взема още едно парче пиле? — попита Лара Ан.
— Какво, миличка? — Елън, майка й, изглеждаше разсеяна, докато се мотаеше из кухнята.
— Още пиле, мамо, тооолкова е вкусно.
— Извинявай, миличка, но трябва да оставя малко и за татко ти.
— Защо трябва да го чакаме? — поиска да разбере Анди. — Той винаги закъснява.
— Защото мама казва, че трябва — бързо отговори Лара Ан.
— Ти млъквай — Анди се оплези зад гърба на майка си.
— Не, ти млъквай — натърти Лара Ан с почервеняло лице. — Мама винаги е права — нали, мамо?
— Млъкнете и двамата — Елън отхвърли назад свободно пуснатата си коса. Беше изключително красива — с широко отворени лешникови очи и естествено руса коса, която падаше на меки вълни под раменете й.
Лара Ан се вгледа в майка си и въздъхна с копнеж.
— Един ден искам да стана точно като тебе, мамичко. Тооолкова си красива.
— Благодаря ти, обич моя — каза Елън, докато вадеше картонена кутия шоколадов сладолед от фризера. — И ти си красива.
— Не, тя не е — подигра се Анди. — Тя е глупаво тъпо момиче.
— Мога ли да стана известна художничка, когато порасна, мамо? — попита Лара Ан, без да му обръща внимание. Мислеше си за училище и за цялото удоволствие от часовете по рисуване. — А, мога ли?
— Можеш да станеш каквато си поискаш, сладката ми — отговори Елън и нежно погали дъщеря си по бузата.
— Знам каква можеш да станеш — гадно се обади Анди. — Можеш да станеш най-грозното момиче в блока.
— Вече ти казах веднъж, Анди — сопна се Елън, — и няма да ти го повтарям. Не бъди зъл с малката си сестричка.
— Аз не съм зла — гордо каза Лара Ан. — Аз съм добра.
— И ти си зла — натърти Анди. — Зла! Зла! Зла!
— Не, не съм.
— Да, зла си.
— Ще се държите ли прилично и двамата? — възкликна Елън. — Днес не съм в настроение.
— Може ли да гледам „Ангелите на Чарли“, моля те, мамо! — пожела Лара Ан.
— Не, аз искам да гледам „Царете на риска“ — прекъсна я Анди.
— Ред е на Лара Ан да избира — намеси се Елън. — Тази вечер и двамата ще гледате „Ангелите на Чарли“.
— Майната ви! — извика Анди.
Елън се намръщи.
— Какво каза?
— Майната ви! Майната ви! Майната ви!
— Когато баща ти се прибере вкъщи, ще ти измие устата със сапун, млади човече.
— Не ми пука.
— Ще ти запука, когато той чуе какви ги говориш.
— Мамо, какво значи „духач“? — попита Лара Ан; хубавото й личице беше съвсем невинно.
— Какво? Какво каза? — разкикоти се Анди.
— Къде си чула тази дума? — попита Елън със зачервени страни.
— Татко я каза веднъж за господин Дън.
— Татко ти не използва такива думи.
— Използва! Използва! Чух го.
— Не, не използва. И никога вече не повтаряй тази дума. Тя е много лоша.
— Ама какво означава, мамо?
— Аз знам какво означава — самодоволно се усмихна Анди. — Това е, когато един мъж напъха пишката си в устата на някое глупаво момиче.
Елън гневно се обърна към него:
— Млъкни, Анди. Млъкни веднага!
В този момент вратата се отвори и в стаята влезе бащата на Лара Ан, Дан. Беше едър, самодоволен човек — и хубав, въпреки прекалено големите си челюсти и корема, който растеше с всеки изминал ден.
— Татко, татко! — изписка Лара Ан, изтича към него и се хвърли в ръцете му. Дан вдигна малката си дъщеря, прегърна я и я целуна. Тя усети мирис на алкохол в дъха му, но беше свикнала. Баща й имаше магазин за алкохол и я водеше там всяка събота сутрин; понякога, когато нямаше хора, седяха отзад и той й позволяваше да пие кока-кола, колкото може да погълне, докато той отпиваше скоч направо от бутилката и я предупреждаваше да не казва на никого.
— Може ли да изям половината от твоето пиле, татко? — попита тя, сгушена в него.
— Закъсня — обади се Елън раздразнително, докато правеше нещо на печката.
— Радвам се, че забеляза — отвърна Дан и остави Лара Ан на пода.
— Какво трябва да означава това? — попита Елън.
